Омотани в символите

1

Омразата на комунистите към религиите е тяхна основна черта и когато се правят опити тя да бъде обвита с мъгла, покрита с благоуханни облаци или изтрита, то резултатите често са комични. Така, преди няколко години, бившият президент на Боливия Ево Моралес разсмя мнозина, като подари на папа Франциск разпятие с формата на сърп и чук. Такова преплитане на символите дава основание на други сериозно да твърдят, че християните и самият Христос са комунисти от най-чист вид. Трети, като мен, се дразнят от този абсурд - една откровено човеконенавистна идеология да търси нова легитимност чрез религията. Но нима е възможно хората да забравят какво е извършено или да не виждат какво продължава да се случва от последователите на Карл Маркс вече близо два века? Заблудени обаче се намират.


В България преди 30 години станахме свидетели на преобразяването "за една нощ" на довчерашни комунисти във вярващи християни. Видяхме в църква смирената физиономия на униформения главнокомандващ на Българската народна армия, който държеше в ръцете си запалена свещ. Генерал Добри Джуров със сигурност като дете е бил кръщаван (малко хора знаеха, че е бил семинарист). Но изумлението на публиката бе резултат от факта, че марксистката идеология, чииито ярък представител бе именно генералът, не позволяваше респект към нищо друго, освен към личностите, посочени от партията - БКП. Разбира се, по-пресен пример е прочулата се в републикански мащаб Мая Манолова, която въпреки активната си позиция на член на БСП - тази уникална за Източна Европа партия, пряк наследник на тоталитарната БКП - редовно демострираше вярата си в Бог. Дори по време на обсадения парламент, тя успяваше да си пробие път през тълпата и напълно сериозно да заяви пред камерите, че отива да се черкува в близкия (руски) православен храм.
 
Карл Маркс, преди близо два века, бе определил религията като опиум за народа. На завзелите властта комунисти не им трябваха хора със замаяни от тамян глави, а бодряци вярващи единствено в светлото комунистическо бъдеще на човечеството.

Така в първата комунистическа държава СССР, принципите на Маркс стават основна причина да се рушат манастири и църкви, да се изхвърлят на бунищата мощи на светци, а свещениците да се изпращат в лагери или бъдат убивани. Църковните земи се отнемат още през 1917 г. Този погром е илюстриран с постановеното през 1919 г. от VIII-мия конгрес на Руската комунистическа партия (болшевики): "партията цели пълното унищожаване на връзките между експлоататорската класа и религиозна пропаганда, като същевременно подпомага действителното освобождаване на трудовите маси от религиозните предразсъдъци". Антирелигиозната пропаганда върви успоредно с подчиняването на патриаршията. През 1922 г. комунистите в Русия успяват да се справят с външните заплахи и фокусират още повече революционната си ярост вътре в страната, като я насочват към Православната църква. Те я считат за център на вътрешната контрареволюция. На 23 февруари 1922 г. Всеруският централен изпълнителен комитет издава указ за изземване на всякаква църковна собственост. Вълнения не се очакват, защото: "в съзнанието на масите свещеникът се свързва с охолство и богатство, така че няма да има съпротива, на действия от такъв характер". Един от водещите съвременни изследователи на християнството, Тод М. Джонсън изчислява, че съветските власти са изпратили на смърт в лагерите и затворите 15 милиона християни в периода от 1921 до 1950 г. В тоталитарната СССР няма пощада не само за православни, но масово се депортират и верски общности, а 46% от кримските татари мюсюлмани са физически унищожени. Хиляди будисти също загиват. Там, където религията оцелява, го прави тайно, или под строгия контрол на партията-държава.

В нашата страна, както и в другите европейски държави, имали нещастието след Втората световна война да попаднат в лагера, ръководен от червена Москва, положението с религиите бе подобно. Може би най-сериозната съпротива комунистите срещнаха през годините в Полша. Там католическата църква твърдо отстояваше позициите си и дори учениците ходеха на изповед, без да се крият.
 
Какво е днес положението? В Северна Корея сурови наказания очакват тези, които бъдат хванати да укриват свещени книги. В сателитите на комунистическа Куба - Венецуела и Никарагуа, диктаторските режими на марксистите също разглеждат християнските общности като заплаха.

Но най-лошото за вярващите днес е в комунистически Китай. В тази държава всяка религия се контролира строго или напълно се изкоренява. В Тибет наблюдението е гарантирано не само от безбройни агенти, но и от съвременните средства за контрол. Камерите буквално са навсякъде. Християнските църкви са малобройни, а свещенниците са принудени да хвалят партийната линия. Комунистическата партия одобрява или не избора на последните.  Своеобразен връх на съвременната комунистическа омраза към религиите, е бруталното отношение към мюсюлманите уйгури и казахи в Китай. Хората биват затваряни в лагери за "превъзпитание". Целта е промиване на съзнанието, изличаването на вярата, преодоляването на вековна култура и изграждането на нови, годни за китайската система, хора. Бъдещето на освободените от лагерите за "превъзпитание", най-вероятно, ще е принудителен труд. Разбира се, с поддържано "правилно" идеологическо обучение.
 
Вярата ни призовава да гледаме отвъд нещата в този свят, но марксистите твърдят, че няма нищо извън изгражданото тук и сега. Такива режими отричат съществуването на душа и се стремят да унищожат свободата на съвестта. Надеждата, милосърдието, търпението, сътрудничеството между хората са опасни за диктатори, които разчитат на страха и завистта. Но когато хората се избавят от насилниците, то тези, които са ги поддържали, колкото и да е парадоксално, търсят убежище в религиите. Те, както и посредниците между Бог и нас, не признават моралния триумф на правата и свободите през последните десетилетия. Респектът към индивида и толерантността на светските общества, сочен като основна причина за просперитета им, не се отбелязва. Там, в религиите, склонните към нетолерантност личности, намират определения за смисъла на живота, строги морални системи, както и възможност да налагат на другите своите представи за правилно и нормално. Сред тях са тези, които, подобно на известния афоризъм на Йежи Станислав Лец, обичат върху чуждите глави да цепят косъма на четири, при това с помощта на брадва.

За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.