И така, нека си поговорим за новите корици за Хари Потър. Вече всички знаят за новите корици за Хари Потър. Всички изказаха мнение за новите корици за Хари Потър. Аз също научих за новите корици за Хари Потър, защото е неизбежно, ако прекарвам десетки часове в социалните мрежи. В началото темата никак не ме вълнуваше. За Бога, тук става въпрос за книги! А когато става въпрос за книги, въобще не ме грее как изглеждат кориците. Та нали като сериозен читател не купувам книгите, за да ги зяпам, а за да ги разлиствам и препрочитам, докато се разпаднат под ръцете ми? Сега обаче случаят е различен. Издателство „Егмонт“ пуска на пазара нови издания на седемте книги за Хари Потър по случай предстоящата 20-годишнина от издаването на първия роман „Хари Потър и философският камък“, която ще отбележим през 2020-та. Чудесно е, че в света, в който сме затрупани от всякаква информация, една книга се преиздава дори две десетилетия след нейния дебют. Прекрасно е, че тиражите се изкупуват. Само че след толкова време повечето хора вече сме чели и препрочели Хари Потър десетки пъти, така че какъв би бил мотивът да купим новите издания, но със същия словесен материал? Ами ... вероятно този път говорим за продукт с колекционерска стойност. Читателите ще си купят книгите с надеждата те да красят библиотеките им, а в този случай единственото ново са кориците. Иначе надали някой би обърнал особено голямо внимание на творчеството на Любен Зидаров.
Книгите на „Егмонт“ са вече на пазара, кориците попаднаха под прожекторите, хората ги забелязаха, изказаха своето мнение – и, както вече всички знаем, то е преобладаващо негативно. В социалните мрежи хората се разделиха на два лагера – едните, предимно читатели и верни фенове на Хари Потър, отсякоха: „кориците са грозни“, „познавам творчеството на Зидаров от дете и то ме е травмирало“, „защо сте поканили 95-годишен художник от ерата на комунизма“. Другите, най-вече хора на изкуството – художници, писатели, издатели, преводачи, отговориха: „това е художник с дълъг стаж“, „голям илюстратор с отчетлив почерк“, „толкова хейт не съм очаквал“. Ще си позволя да цитирам издателя Манол Пейков, който каза: „Спрете да мъцате и да ръсите жълта злоба. Просто се пресегнете и си вземете от рафта онази версия, която ви харесва. Два вида маслини винаги са за предпочитане пред само един вид маслини“.
По това, последното изказване, искам да кажа нещо, което като че ли убягва на спорещите. Познавам много добре как се чувства и едната и другата страна на спора, защото малко или много аз също съм човек на изкуството. Само че аз не рисувам, аз пиша. Ако не се сещате – аз съм човекът с книгата в космоса и автор на един от големите научно-популярни сайтове в България. С добиването на все по-голяма популярност се сблъсквам с все повече хора, които са недоволни от това, което правя. И като автор, който влага сърце и душа в своя труд, мога да кажа следното: боли, да му се не види! Толкова се бъхтя, толкова се мъча, от сърцето ми падат късове, а те биват изпоядени от гарваните. Дотук добре, но има една друга работа. Когато стигнеш до етапа твоето творчество да се продава, то се превръща в пазарен продукт. Това вече не са късчета от сърцето, това е стока, за която хората дават пари или поне обмислят да дадат пари. Ако става въпрос за стока, купувачът има право да изкаже всякакво мнение, положително или отрицателно, защото има определени очаквания и се бърка в портфейла си с надеждата очакванията му да бъдат оправдани. И ако всеки може да изкаже лошо мнение за новата си печка, хладилник или пералня в случай че не му вършат очакваната работа, значи би следвало да може да изкаже мнение и за творчеството, което си предложил на пазара. Не че нещо, но пазарната цена на новия комплект от седемте издания (без отстъпките) възлиза на почти 200 лева. За тези пари аз си купувам карта за градския (в София тя е 50 лева), плащам си телефона и сметките за ток и вода и с остатъка мога да напазарувам храна за седмица напред! Като това са разходи, които са нужни за оцеляването ми, докато книгите са луксозен продукт. Луксозните продукти, г-н Пейков, се конкурират с други луксозни продукти, за да удовлетворят човешката потребност от развлечение и хоби, тъй че вашата аналогия с маслините не е баш точна. Основната роля на луксозния продукт е да се харесва, да доставя удоволствие и ако това не се случва, значи имаме проблем.
Но тук, някои от вас ще кажат, става въпрос за изкуство. При другите пазарни продукти има някакъв ясен критерий. Аз съм Гошо и купувам бял кон, защото харесвам белия цвят, докато моят съсед Пешо си купува черен кон, защото обича черно. Но в своята критика за илюстрациите хората не се ли изказват крайно по въпроси, за които ни се втълпява непрекъснато, че са субективни? Рисунките, твърдят определени критици, са грозни. Добре, но нали грозното в очите на един е красиво в очите на друг? Тогава може ли красотата да е обективен критерий за оценка на дадено творчество, дори и това да е пазарен продукт? Въобще ... може ли да говорим за красотата като обективен критерий на каквото и да е?
За хората, които настояват, че красивото и грозното са субективни критерии, имам лоша новина. Работата е там, че, както коментира писателят Рут Греъм в своя статия за Бостън Глоуб през 2013-та година, хората се съгласяват до голяма степен какво е красиво и какво не. Например, общоприети критерии за красотата при жените включват големите очи и закръгленото лице. За красива мъжествена черта пък се приема квадратната челюст. Доказано е, че даже бебетата предпочитат да фокусират вниманието си върху тези лица, за които възрастните се съгласяват, че са атрактивни. Греъм отива една стъпка по-далече, като се позовава на физиоложката Ненси Еткъф, клиничен професор към Медицинското училище на Харвард, както и на Конър Принсипъл, психолог от университета Пасифик. Еткъф е категорична, че предпочитанията на човека за красота са универсални и съществуват в продължение на хилядолетия. Принсипъл напомня, че в приятелски кръгове хората биха поспорили кой е по-красив – Джордж Клуни или Брад Пит, но всички ще се съгласят, че и двамата са красиви, както и че двамата са по-красиви от Стив Бушеми. Тук държа да подчертая, че Греъм и останалите коментират не коя да е друга красота, а красотата при хората! Това е доста щекотлива тема и аз не смятам да задълбавам в нея, но замислете се – ако нямаше обективни критерии за това кой човек е красив и кой не, щяха ли да се водят толкова вихрени полемики около конкурса Мис България? Очевидно, колкото и да се кълнем, че красотата е субективна, че във всеки има нещо красиво, че далеч по-важен от външния вид е вътрешната красота, това е по-скоро лицемерна реакция към явлението, че хората имат явни предпочитания към определени норми за красота и винаги „ще гледат на лице“, дори и Господ да „гледа на сърце“.
Но нека се върнем върху темата за красотата в изкуството. Преобладаващото мнение сред мнозина е, че съвременните художествени произведения са грозни. Общото между критиците на Зидаров и тези на модерното и постмодерното изкуство като цяло е, че и в двата случая аргументите им са едни и същи: „грозно“, „тривиално“, „даже петгодишно дете може да го нарисува по-добре“. Тази реакция не би била възможна, ако критиците не притежаваха припокриващи се критерии, според които да определят една творба за красива и друга за грозна. Но това означава, че реакцията на критиците в никакъв случай не е признак на ценностен релативизъм – дори обратното! Следователно по-скоро е важно да си зададем въпроса: защо според общоприетите критерии за красота изкуството е грозно?
Канадско-американският философ Стефан Хикс е написал чудесно есе по темата, което носи точно такова заглавие : „Защо изкуството стана грозно“. И ето, той се съгласява: разбира се, че големите творби на 20-ти век са грозни. Разбира се, много от тях са обидни. Разбира се, че петгодишно дете ще нарисува сходна картина. Тъй че въпросът определено не е „дали?“, а „защо?“ И ето го отговорът според Хикс: всичко започва в края на 19-ти век, когато натурализмът в науката и обществото водят някои художници, особено тези, които са израснали в религиозна среда, до отчаяние. Няма Бог, Вселената е огромна и празна, а човек е безкрайно самотен в нея. Научните теории като тази за еволюцията и ентропията дават песимистични оценки за естеството на човешката теория и бъдещето на света. Развитието на технологиите кара мнозина да предвиждат бъдеще, в което човечеството е обезчовечено или унищожено от същите тези машини, които е трябвало да му помогнат. До края на 19-ти и началото на 20-ти век отчаянието се превръща в паника и художниците изобразяват свят, в който разумът, достойнството и красотата изчезват. Новата тематика на изобразителното изкуство е, че то не бива да търси красивото, а истината, дори и тя да е брутална. Оттук започва цяла верижна реакция, която превръща творбите в това, което представляват. Хикс застъпва тема, с която много други философи се съгласяват – постмодернизмът не е радикално различен от модернизма. Фундаменталната рамка, която модернизмът задава и която включва моралния релативизъм и отрицанието на красотата, е една и съща.
За мен реакцията на обществото, било то към новите илюстрации на Зидаров, било то към художниците на 20-ти и 21-ви век, не е толкова отношение към техните художествени заложби. Всички сме наясно, че тези художници умеят да рисуват добре и ако им се възложи задача да нарисуват нещо красиво, ще го направят. То е реакция към философията на постмодерното и модерното изкуство. Защото ако академичният свят е възприел натурализма като основен философски светоглед, широката общественост не го е направила. За голяма част от хората светът не е мрачен и той не ни изпълва с отчаяние и пустота, а все още е творението, създадено от Бога с любов.
Мисля си, че това е причината, поради която хората не разбират новите картини, поради която тези картини са твърде чужди, даже твърде „елитни“. Хората просто не приемат изобразявания от тях песимистичен свят.
Смятам, че тази тенденция няма да продължи още дълго. Самият факт, че имаше такава остра реакция срещу картините на Зидаров, показва, че все още съществува търсене на красивото. А търсенето ще зададе предлагане. Не мисля, че това непременно ще екстраполира в „чалга“, в пошлост на изкуството по начин, по който ще обслужва гъдела на народните маси. Напротив – промяната ще започне именно от академичните и културните кръгове, защото съм убеден, че дори и там има хора, на които цялата грозота им е дотегнала. Прекрасното, макар и дълги десетилетия охулвано и потискано, отново ще избуи и ще изгрее по-ярко от преди.
В този ред на мисли дебатът около новите корици за Хари Потър беше полезен. Много хора не ходят на изложби, не знаят за съвременните тенденции в изкуството, следователно този повод беше идеалният случай да научат за тях. И ако очакваните промени към по-добро ще отнемат време, то и в краткосрочен план съзирам някои позитиви. Най-малкото отсега нататък, когато стане дума за преиздаването на произведение, което е обичано и възприемано от останалите като качествено, вече малцина ще се осмелят да си правят подобни експерименти.
А това е чудесно!