САЩ и другите жандарми в Сирия

Един, двама или повече жандарми са нужни на света, за да бъде по-спокойно и сигурно място? Ако са повече от един, да очакваме ли противоставяне помежду им или не? Така ли се постига баланс или е по-добре един да "балансира" другите, предявявайки претенциите си? Да се надяваме ли, че някой ден сините каски на ООН ще се окажат универсалният, глобален жандарм за справяне с центровете на напрежение? Или по-скоро ще очакваме намесата на някоя от световните сили? Оправдан ли е негативизмът към често посочваните като световен жандарм Съединени американски щати? И защо Тръмп заяви, че неговата държава повече няма да изпълнява подобни функции? Не били печелили нищо, аргументира се той. Против интересите на страната му била ролята на полицай. Нима? Най-богатата и с най-мощна икономика страна би била най-печеливша, ако в света е спокойно и търговията върви. Така, както преди два века Британската империя е изпращала бойните си кораби навсякъде по света, където е имало размирици. Британското господство по морета и океани, в периода между 1815-1914 г., е описвано като Pax Britannica ("Британски мир") - време на относително спокойствие на Стария континет и по света. Тогава островното кралство е било неоспорим хегемон и с желание е играло ролята на глобален полицай.

През последните години Сирия ни предостави възможността да наблюдаваме неприятната картина на множеството "полицаи" на нейна територия, които често се гледат враждебно един друг и също така оспорват влиянието си. Безполезността от това многообразие за сирийците е очевидна, но и отсъствието на претендиращите за умиротворители би означавало още по-тежка катастрофа. Катастрофата, за съжаление, е дневен ред и няма изгледи скоро да бъде променен. А присъствието на най-могъщата военна сила на планетата е символично, в стил "тук съм за участието".

Президентът на САЩ непрекъснато се оплаква от харчовете в региона, а избирателите му често изказват неодобрение и разочарование от неуспехите в Ирак, Афганистан и Сирия. Изненадващи обрати също не липсват. Оповестеното решение на Тръмп през октомври, да изтегли военните от Сирия, шокира съюзниците му кюрди, а в САЩ засили убеждението, че решенията му са имулсивни и хаотични. Това бе нов куплет в познатата стара песен, че хитри съюзници използват икономическата и военна мощ на презокеанската държава за въдворяване на ред, който ползва тях самите. САЩ губели, а те печелели. В последния случай стана прекалено очевидно, че загубата на кюрдски животи няма как да се впише в графа печалба. Агресивното поведение на бизнесмена президент може да се окаже печелившо за противниците му - демократи, чието желание за импийчмънт също е на дневен ред. Съществува възможността републиканците да бъдат убедени, че техният човек е негоден за длъжността, която заема, и вреди не само на партията им, но и на репутацията на САЩ. Кой би се съюзил с някой, който те изоставя на бойното поле? Подобно поведение е пагубно и за двете страни. В този случай, с кюрдите, Тръмп засили подкрепяния от Русия и Иран режим на Башар Асад.

Стратегическите неумения на САЩ в Сирия проличаха още по времето на Обама. Тогава, през 2014 г., американците нахлуха начело на коалиция за борба и ликвидиране на ''Ислямска държава''. Подкрепиха и борбата на сирийската опозиция за сваляне режима в Дамаск. Всичко това от въздуха. За наземните операции в Сирия, подходящи се оказаха Народните отряди за защита (YPG) на кюрдите. Лошото бе, че натовският съюзник Турция ги считаше за терористи. Това създаде веднага конфликт между двете държави, а републиканците се възползваха от случая и атакуваха Обама. Въоръжаването на кюрдите бе определено от тях като глупаво. Така наследеното от Тръмп се оказа противоречиво, но той още повече го задълбочи, когато реши директно да въоръжи YPG при завземането на Ракка - столицата на Ислямска държава. След половин година внезапно спря доставките на оръжие, вследствие на оплакванията на турския президент Ердоган.

В отношенията с Русия се проявява същата непоследователност и непредвидимост. Когато през април 2017 г. бе извършен въздушен удар по сирийските правителствени сили в отговор на атаката с химическо оръжие при Хан Шейхун, Тръмп реши, че има предимство пред  Путин. Но само три месеца по-късно на срещата на Г-20 в Хамбург се срещна с него, и в приятелски двучасов разговор се разбраха за прекратяване на огъня в югозападна Сирия. Във Вашингтон Конгресът отговори с нов законопроект за санкции срещу Москва.

През декември 2018 г. Тръмп обяви победа над ''Ислямска държава''. Реши, че напуска региона, но само за седмици бе принуден да се съгласи на по-бавно и ненапълно изтегляне. Към днешна дата може да се предположи, че американските военни ще останат, докато не бъде ликвидирано иранското влияние в Сирия. Цел, която и Израел активно преследва. Постигането и непременно ще изисква конфронтация с Русия.

Сирия изглежда като капан за политиката на САЩ в региона. Със съвместните руско-турски патрули и желаната от Ердоган зона за сигурност, както и разполаганите без битки сирийски сили, верни на Асад, ситуацията може лесно да бъде изобразена дори от художник. Така хаотичната политика на американците надхвърля личността на Доналд Тръмп, защото разочарованитe избиратели очакват друго. Джо Байдън и Елизабет Уорън вече обещават: "край на вечните войни в Афганистан и Близкия Изток". Това не ги спира да продължават да атакуват Тръмп за изтеглянето от Сирия. По всичко изглежда, че който и да е президент на САЩ през 2020 г. (новият или старият), приоритет на политиката на Вашингтон ще бъде Китай. По-малка грижа е Русия, а най-далечен ще се окаже Близкият изток. Хуманитарните и всякакви други последици ще се стоварят с още по-голяма сила не само в Сирия, но и заплашват близки до конфликтите спокойни държави, като нашата. В Дамаск Башар Асад е изненадан от страха ни за онези милиони хора, които бягат. Нарича лицемерие подкрепата към екстремистите на място. Те са тези, от които хората бягат. Диктаторът подминава личната си вина, но това не е необичайно за политик.

При тези тревожни сигнали от Вашингтон трябва да признаем, че ЕС също действа хаотично и неединно в Близкия изток, а спрямо Сирия сякаш само сме в позиция на отбрана от бежанци. Неприятното е, че докато нямаме авторитет и консенсус за употреба на сила, ще продължаваме да плащаме и да чакаме нещата да се уредят от други.

Ето как липсата на един световен жандарм задълбочава кризите, вместо да ги решава. И това никак не е обнадеждаващо. Особено на фона на претенцията за световно лидерство на държави, чиито ценности и модели на управление са встрани от посоката на нашата цивилизация. Във всички случаи ще се наложи да изградим военни сили и да постигнем единство в решенията, ако искаме ЕС да се запази.