Тодор Живков е арестуван и под домашен арест от 18 януари 1990-та година. За да се стигне до този арест, по-млада и разумна вътрешнопартийна опозиция го отстранява от власт по време на състоялият се на 10 ноември 1989 г. партиен пленум от крило на БКП, оглавено от Петър Младенов и Андрей Луканов. Седмица след това – на 17 ноември 1989 г. – Живков е отстранен и от поста си на председател на държавния съвет на Народната Република.
Така 10-и ноември се превръща в ключова дата за по-новата българска история. Без да е официален празник, този ден стана ежегоден повод да се питаме кои сме и на къде сме се запътили. Правят се често сравнения и мнозина споделят спомените си от младостта – протекла по време на комунистическия режим. Хипарският копнеж към свобода, либерализъм и капитализъм от 90-те години остана далеч в миналото на онова поколение, което днес все по-често обича да си спомня, че „При Бай Тошо не беше толкова лошо“.
Че демократичният начин на живот не е “край на историята” така както си го представяха някои днес е повече от ясно. Но основната причина за промяната на политическия модел у нас сякаш с времето се позагуби и дори не желаем да си спомняме за нея – икономиката на „китната социалистическа държава“ просто не вървеше.
Поради невъзможността да се справи с икономиката, властта използва и националистическата карта. Общественото внимание се ангажира от т.нар. “Възродителен процес” – по същество безсмислена политическа репресия над наши съграждани и съседи.
В същото време международните банки-кредитори на комунистическата власт прекратяват отпускането на заеми. През март 1989 г. се стига до официално обявяване на фалит поради невъзможност държавата да се справи с изплащането на външните си задължения. Така се появяват опашките, познати ни от черно-белите снимки. Но дефицитът на стоки съществува далеч от преди това, де факто – от самото начало на режима. Че какво друго, освен дефицит е записването в списъци, в които ще чакаш години – за кола, за телевизор, за битова техника.
В този дискурс идват думите на бившия премиер на страната ни Иван Костов:
„Аз бях част от един кръг икономисти, тогава млади, които много активно наблюдаваха това, което се случва в околните страни. Знаехме, че ще се случи, бяхме абсолютно убедени, че това така или иначе ще се случи. Мислехме за реформите, които трябва да се направят, как трябва да се направят. Изобщо, едни бяха доста отчаяни, не виждаха никакъв път; други виждаха откъде да се започне и какво да се направи. И в този кръг от хора ние сме общували и сме обсъждали много неща. Първата програма на СДС за реформи, местно производство, така да се каже, нали, не е внос от МВФ или от Америка, беше изготвена от тази група хора.“[1]
И наистина, ако човек има възможността да се запознае с икономическата история на онзи режим, то всяка сянка от симпатия към комунистическата система би изчезнала от съзнанието му. И би осъзнал неизбежното – след поредица от няколко дългови кризи и неизпълними петилетни планове, комунистическата система в България е съществувала благодарение на силовите органи, пазещи реда в държавата и винаги на косъм от срутване, винаги с огромната подкрепа на СССР.
Но какво се случи на 10 ноември 1989 година? Световните събития от предишния ден – 9 ноември – когато пада Берлинската стена създават усещане за революционни настроения в целият Източен блок. Ако търсим честни и верни исторически отговори трябва да се вслушаме в думите на ръководителят на тогавашния политически елит – първият, макар и недемократично избран, български президент и тогавашен ръководител на ЦК на БКП Петър Младенов:
“Няма натури. Опитахме се да направим един анализ. Лично за себе си го направих. Това беше преди пленума. Тъй като трябва да ви кажа, че в политбюро никой не ни е давал какви са ни задълженията, и как се развива икономиката. Ние не знаехме. Аз не знаех. Но тъй като имах една връзка с банката помолих да ми дадат годишния отчет на банката. Картината е потресаваща! Ние всяка година казваме, че имаме толкова и толкова прираст – 5, 6 – 6 процента. А знаете ли каква е картината? Ако вземем за база 1983, следващите години ние не само, че нямаме никакви проценти прираст на националния доход, ако изключим тези чужди кредити, които получаваме от Запада, т.е. нашите задължения, които се увеличават, ако ги махнем тях, ние имаме непрекъснато намаляване. 1984 е по-лоша от 1983, 1985 е по-лоша от 1984, 1986 е по-лоша от 1985 и т. н. до края, до последната 1988. В областта на нашите задължения ние сме стигнали критичната точка.
Понякога говорим колко са зле югославяните, колко са зле унгарците. Аз трябва да ви кажа, че нашето положение не е по-добро, тъй като ние имаме малки възможности за експорт. С големи усилия стигнахме до плана за догодина. Това, което трябва да изнесем ще бъде някъде между 1,7 млрд – 1,6 млрд. А така сме направили нашата икономика, че без внос за 2, 6 млрд. долара тя не може да работи. Тя не може да работи, просто спира, блокира. Това е минималния внос от Запада. Това са суровини, материали. Тук не става въпрос за някакви луксозни стоки.
Така че явно е, че това не можете да се търпи повече. Ако вземем политическото положение в страната. Вярно е, че ние имаме партия добра, силна. Обаче се оказа, че и партията като партия (аз говоря за членската маса) в крайна степен е била обезверена, пасивна, чака в всичко да є се каже, всичко да се сдъвче. И сега когато трябваше да се премерят сили между неформали и партията, която има над 800 хил. членове, партията изведнъж се огъна. На митинг 50 хил. човека, сигурно 15 хиляди са били членове на партията, излизат 10 човека, или 100 човека, и ние не можем да овладеем положението. Получиха се и редица други неприятности. Правилно ние говорим за Шесто управление. Не е виновно Шесто в нищо. Няма изобщо какво да виним органите на МВР. Те са органи на нашата революция. Те са вършили това, което им е било казано.” [2]
Кризата, за която говори тогавашният генсек на БКП продължава от 1987 г. до 1994 г.
Тя е третата поред Дългова криза, в която изпада страната ни. Тя е считана за продължение на втората такава – протекла между 1973 г. и 1978 г. и първата – от 1958 до 1962 г. В периода след 9 септември 1944 г. бившето Царство България се съветизира. След бутафорен референдум страната е обявена за Народна Република, а опозицията е отстранена и маргинализирана по един или друг начин. Започва безкритичното прилагане на съветската икономическа система и планирането на петгодишни периоди. Селяните са насилствено кооперирани, а земята им е експроприирана на два етапа – първият одържавил около една трета от обработваемата земя, завършил през 1949 г., и вторият, завършил през 1959 г., по време на който се развива и горянското съпротивително антикомунистическо движение и де факто тиха гражданска война.
Резултатите от съветизацията на икономиката ни не закъсняват – още през зимата на 1950 / 1951 г. в села от цяла България – от пловдивско и асеновградско до видинско и врачанско – има масов глад и недоимък. При това, съвсем по болшевишки, Партията задължава селяните да изкупува малкото им продукция на занижени цени – т.нар. наряди. Страната усилено се индустриализира, като за това също се използва безплатният и на практика задължителен труд на гражданите. През 1953 – годината, в която завършва и първата петилетка, делът на индустрията е около половината от цялата национална икономика на бившата селскостопанска държава. Тази тевтонична промяна в устройството на общественият и икономическият живот на обществото ни, в комбинация с държавното планиране, води до натрупване на около 3 млрд. лева външен дълг и Първата Дългова криза.
Кризата е преодоляна с неизбежната съветска помощ – но цената за това е изнасяне на целият тогавашен златен резерв, наследен от царско време, възлизащ на приблизително между 22 и 26 тона, към СССР.
Благодарение на това действие комунистическата система (и върхушка) оцелява и продължава управлението си. Не съвсем безоблачно. През 1973 г. членовете на Организацията на арабските страни износителки на петрол налагат петролно ембарго. Причината са военни действия срещу Израел, известни като войната от Йом Кипур. Това води до световна Петролна криза.
Страната ни по това време е сравнително откъсната от световните икономически процеси, тъй като внася петрол от Съветския съюз на фиксирани цени. Съветите обаче повишават цените и това води до Втората Дългова криза в българската стопанска история. Властта дълго отказва да проведе реформи, но през 1977 г. се принуждава все пак да либерализира икономиката. Либерализацията става окончателна след среща на следващата година между тогавашният държавен ръководител Тодор Живков и съветският му колега Леонид Брежнев в Ялта. Реформите стават известни като Нов икономически механизъм, а СССР разсрочва натрупалият се на бързо български външен дълг.
Отказвайки се частично от съветският икономически модел, държавата вече децентрализира планирането, либерализира цените на някои стоки, обвързва заплатите на предприятията с печалбите им и създава възможност за договори между предприятията. На гражданите е позволено вече да обработват земи за собствени нужди. Поради несправяне с изпълнението на петилетните планове, към края на периода на комунистическа власт това ще доведе до ситуация, в която около 5% от обработваемите земи, предоставени за лично ползване, задоволява около половината от търсенето на плодове и зеленчуци, с което кооперативите не могат да се справят.
Този епизод от историята на НРБ е изключително важен, тъй като по този начин за първи път на официално ниво се признава провалът на държавата да планира, и по този начин – на самата комунистическа система въобще.
След Втората Дългова криза краят на системата е вече известен, неизвестна е единствено точната му дата.
Началото на края идва през спокойната за редовите български граждани 1985 г. Към онзи момент държавата ни вече има външен износ, включително и на съветски петрол, който препродава. Износът, естествено, е в “капиталистическа валута” – долари. Цената на нефта на международните пазари обаче спада, а доларът девалвира. Интересното е, че в този момент страната ни изнася и съветски петрол към “братски и социалистически” страни от третия свят като Либия и някои други арабски страни. Длъжниците ни обаче обявяват фалит и остават несъбираеми вземания в размер на 2,8 млрд долара.
Ръководството на БНБ отправя предупреждение към ЦК на БКП за задаващият се фалит. Според оценки на различни икономисти [3] ситуацията в страната е фактически необратима към този момент. През 1987 г. правителството започва да изплаща държавния дълг посредством стратегическите валутни резерви и по този начин ги изразходва.
Промяната на режима води до смаляване на бившата тоталитарна държава в далеч по-нормални граници, но основите на пазарната икономика у нас биват „наляти“ от онези, имащи това оскъдно за времето си познание за състоянието на държавата. Това на практика не могат да бъдат хора, различни от стария партиен елит. Така либерализацията у нас – запланувано предварително или не – е просто метод на този елит да съхрани властта си, макар под различна форма. В това число влизат и представящи се дори за „опозиционни“ политици с най-различни амбиции и и изповядващи коренно различна (а често и точно същата, но порозовяла от следите на времето) идеология.
[2] Цитатът е взет от тук http://www.decommunization.org/Articles/Hristov7.htm
[3] Виж Аврамов, Румен. Пари и де/стабилизация в България 1948 – 1989. София, Сиела, 2008.