Преди време излезе едно социологическо проучване, което сочеше, че според 80% от българите ние сме велик народ, голяма работа сме, но едва 47% биха се сражавали за страната си в случай на война. Лековатите интерпретации плъзнаха из мрежата и оттогава ми заседна една буца в гърлото, че на това трябва да се отговори, защото чувствам, че не е вярно.
Повечето войнски народи имат за символ на победите статуи на пълководци на коне, вдигнали един или два крака, в зависимост дали героят е умрял или ранен в битка, имат огромни колони на огромни площади, триумфални арки, или дори пренесени египетски обелиски.
Има един народ, чийто най-истински, най-велик символ на победата е относително малка статуетка представляваща две фигури – бивол и загърнат в ямурлука си шоп, който го води. „Те победиха“ на Иван Лазаров.
Убеден съм, че действително повече от половината българи са отговорили отрицателно на въпроса дали в случай на война биха се сражавали за страната си. Не защото са страхливи, или малодушни, не и защото са нихилисти, а защото са прекалено здравомислещи, чужди на философстването и поетизма, даже биха се срамували да се задълбочат по такива сложно съставни изречения с условно наклонение. Джендерско им е, някак. Този човек с бивола не рецитира Дебелянов и не се терзае от световните неволи. Когато бъде повикан, първо плюва на земята. После псува. Незлобливо. После си изтупва дланите и ги изтрива в панталона. И тръгва. Бавно. За да не спре. Той тръгва, не за да си отговаря на въпроса „бихте ли се били за страната си в случай на война“. Тръгва, защото така се прави в гена му от незапомнени времена. С инстинкта на птицата, която тръгва на Юг, когато окапят листата. Той е простичка машина, грубовата, неелегантна, шумна и лишена от задна скорост. Той минава през всеки противник, защото в старозаветната си чистотата не знае, че войната е сложна наука и в нея съществува понятието отстъпление. В пет войни. И преди няколко години в кметството на Кербала по време на въстанието на Муктада Садр. В чужда война на хиляди километри. Без патос и поетика. На трудов договор, т.е. „за пари“. След като почти всички други се изнасят, нашите устояха. Вероятно не, за да носят свобода, равенство и братство, а просто защото не е роден българин, който ще протегне ръце, за да свали трикольора от пилона. Машина без заден ход. Поляците направиха филм за това.
И ако този човек го попиташ дали хипотетично, един ден, в случай на война, ако бъде призован би бил склонен… ще ти каже „не“, което всъщност не значи „не“, а значи „Абе, я си е.. .айката!“. Хей така, грубо, просташко. Отговор към питащия, а не към „страната си“, субект на въпроса.
Другите народи имат триумфални арки, колони и паметници с големи бронзови конници.
Имат огромни военни бюджети, технологии, стратегии… Ние нямаме дори паметник на 1 и 6 полк. От простотия и мързел го нямаме. Но все още имаме поглед, в който се чете оня инат на шопа, изпсувал и повел бавно своя другар бивола. Машина без заден ход.
„Съсипаха я тая държава!“, ще изпсуват онези 53%, които „не биха се сражавали за страната си в случай на война“... И ще тръгнат бавно, вероятно под знаме китайско производство, с грозно щампован накриво герб, за да не спрат преди да го забият там, за където са тръгнали. И онези от тях, които се върнат, отново ще отговорят на анкетьорите, че не биха се сражавали за страната си при хипотезата на един евентуален военен конфликт…
***
Борис Станимиров за "Консерваторъ" - От 2000 до 2004 г. зам. председател на Европейските млади консерватори (EYC) под патронажа на Маргарет Тачър. Председател на клуб на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“ към Съюза на възпитаниците на Военното на Н.В. училище. Член на УС на Българската генеалогична федерация. бивш народен представител, зам-председател на комисията по външна политика в 43-то Народно Събрание, член на комисията за българите в чужбина.