Някъде четох, че не само през мрежите, не само чрез персонално изпращане на видеоклипове, но и чрез анонимни телефонни обаждания по списък преди няколко дни се произведе истерия, че социалните служби ще тръгнат по училищата и ще събират циганета, за да ги отнемат от родителите им. В резултат хиляди загрижени майки нахлуха в класните стаи и изведоха децата си. След като в продължение на цяло денонощие целокупната държава с подкрепата на неправителствения сектор обясняваше, че това са глупости, че тази стратегия за детето, по която уж щели да взимат децата, даже не съществува, че деца не се взимат просто така; след като попитаха кой точно ще вземе децата, за какво са му, къде ще ги сложи и какво ще прави с тях, след вливане на ударни дози здрав разум, увещания и уверения, на следващия ден само половината от евакуираните деца се върнаха на училище.
Масовите участници в тази истерия са избиратели. Забележете как един организирано разпространен слух може да повлияе върху поведението на избирателите. Забележете и се уплашете. Уплашете се и си представете на какво още биват подлагани избирателите и как взимат своето „информирано“ решение, за да упражнят „свещеното“ си право на участие в „демократичния“ процес. Щом сега вярват, че ТЕ (лошите, извънземните, норвежците, социалните) ще отидат в училище и ще отвлекат децата им от час, какво им пречи да повярват, че кандидатът за кмет на тяхното населено място ще изяде същите тези деца, ако го изберат? Само си представете, нищо повече, защото сега ще говорим за друго.
Защо страхът от документи като Стратегията за детето и Истанбулската конвенция (и двата неприети) е толкова продуктивен? Защото хората съзнателно или подсъзнателно усещат, че те са насочени към подмолна подмяна на естествения ред. Дори да съдържат само намек за това, заслужено срещат подозрителност. Както бях писал по повод обсъждането на Стратегията, тя сама по себе си не е вредна, но позволява да се вършат вредни неща. Разумните аргументи против Стратегията, заради които тя все още не е приета, могат да се сведат до няколко точки: изключване на националната съдебна система и подмяната ѝ с неясни и подозрителни организации; игнориране на семейството при формиране личността на детето; фиксация върху индивидуалните права на детето и изключване авторитета на родителите и учителите; обезценяване на родителските права и (което е най-важното!) липса на визия за духовно развитие на децата и за подобряване на тяхното нравствено състояние, а именно към него трябва да е насочена Стратегията. Опасенията са, че Стратегията може да доведе до вътрешен разкол в семейството и да го разруши. Що се отнася до отнемането на деца, то и тук опасенията не са неоснователни, защото възможностите за извеждане от семейството се увеличават над хипотезите в Конвенцията за защита на детето, включвайки допълнителни съображения. Ето защо тази Стратегия не беше приета, което обаче не пречи да бъде развявана като плашило.
И друго. Хората съзнателно или подсъзнателно се страхуват от опитите за подмяна на демокрацията, за прехвърляне на властта към субекти, създадени по недемократичен път. Ако за децата отговаря държавата, то ти, дори и само теоретично, можеш да я контролираш на избори – можеш да избираш парламент, той да излъчва правителство, което управлява различните специализирани институции и отговаря за тях. Отговаря политически според правилата на демокрацията. Не е така, когато правомощията на държавните институции се прехвърлят върху НПО, които никой гражданин не е избирал и на които нищо не може да стори по силата на гражданските си права.
Порочни са опитите да се генерализира.
Не знам, може би няма друг начин, но в борбата срещу нередностите страдат преди всичко редовните. Повечето родители, почти всички родители са грижовни и отговорни, но заради изолирани случаи, които някакви теоретици са издигнали до всеобщ проблем, грижовните родители се превръщат в заподозрени. Има си механизъм за справяне с изолираните случаи и всички национални законодателства го съдържат. Не са нужни дублиращи структури.
Всеки случай е индивидуален. Има деца, които наистина трябва да бъдат извеждани от семействата си. Но това не е повод за кръстоносен поход за спасяване на всички деца от родителите им. Сякаш наистина някой иска да подмени естествения ред – нациите се заменят с общности, раздробяват се на малцинства с противоречиви права и интереси; държавите се подменят с региони; семейството – с професионални социални институции. В крайна сметка човек се освобождава от отговорността за собствения си морал и в много случаи това му харесва.
Тази пълзяща подмяна плаши хората, защото много им прилича на подмяната на Христос с антихриста от Апокалипсиса. Затова и страховете са толкова продуктивни и желани като източник на енергия за политическите инженери. Те трудно могат да уплашат интуитивните гласоподаватели с влошен търговски баланс, но могат да ги докарат до паника с призрака на посегателство върху дом, семейство и деца, особено когато този призрак не е съвсем измислен.
Тъжното е, че в името на моментна истерия за нуждите на точно определена предизборна кампания, понятията девалвират.
Скоро „стратегия“ ще стане мръсна дума като „протест“, ще промени значението си, ще се изпразни от съдържание заради прекомерна недобросъвестна употреба. А стратегия за децата трябва да има и то не само защото законът го изисква, а защото политиката за бъдещите поколения е най-важната политика, в някои случаи – единствената политика. Социалната политика, която за мнозина е Голямата цел и с право, защото в крайна сметка хората живеят заедно, за да живеят добре, не е възможна без икономиката, а икономиката няма смисъл без осмисляне на човешката личност. Затова усилията трябва да са насочени към създаването на личности с морал. Но това става все по-трудно в свят, който съзнателно руши собствените си ценности. Как да научим децата що е добро, след като самите ние вече не сме сигурни?
Може би всичко ще е по-спокойно, ако не наричаме своята загриженост за бъдещето „Стратегия за детето“, а „Стратегия за семейството“. Семейството е свещен организъм, наричат го „малка църква“. И това все още е валидно, иначе автобиографиите на политиците нямаше толкова често да завършват с думите „женен с две деца“. Който умее да бъде личност в семейството, ще бъде личност и в общността. Който с любов подчини егото си на семейството, той ще бъде лоялен и към съгражданите си, няма да ги принася лесна жертва на егоизма и амбициите си. И не е нужно съмнителни пастори в циганските махали да ни обясняват това, защото всички го носим у себе си и без усилията на услужливите пропагандатори. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.