На 25-ти септември от космодрума Байконур в Казахстан излетя ракетата „Союз-ФГ“ с пилотирания космически кораб „Союз МС-15“. На борда на кораба пътуваше първият космонавт на Обединените арабски емирства (ОАЕ) Хазаа ал-Мансури и така Емиратите преживяха своя Гагарински миг. Руските и западни медии обаче се фокусираха върху други два факта – единият е, че това бе последният пилотиран полет на ракета от серията „Союз-ФГ“. Пенсионирането на „Союз-ФГ“ бе напълно очаквано – от една страна ракетата използва стари аналогови системи за управление, а от друга тя се конструира с компоненти, част от които се произвеждат в Украйна. Догодина през април, когато руснаците възобновят пилотираната си програма, в експлоатация ще бъде въведена ракетата „Союз 2“, която е с цифрови системи за управление и само с руски компоненти.
Вторият факт, който привлече вниманието е, че засега това бе последният полет от Площадка №1 на космодрума Байконур и в обозримо бъдеще тя ще бездейства. Върху този факт искам да спра вниманието ви в тази статия.
За началото на космическата епоха се приема условно 4-ти октомври 1957-ма година, когато СССР изстрелва в орбита своя първи изкуствен спътник „Спутник 1“.
Казвам условно, защото за пръв път ракета достига космическото пространство още на 20-ти юни 1944-та – това е немската „Фау 2“. Но тази ракета само пресича границата на Карман, обозначаваща края на земната атмосфера, след което пада обратно на Земята. При полета на „Спутник 1“ за пръв път е постигната орбитална скорост – това символизира откъсването на човек от гравитацията на планетата ни. И така, ако приемем, че космическата епоха започва на 4-ти октомври 57-ма, това означава, че оттогава са минали 62 години. За тези шест десетилетия човечеството е напреднало неимоверно (макар и в по-малка степен, отколкото ни се иска на нас, космическите ентусиасти). Спътници са летели в космоса, космонавти са излизали извън корабите си на космически разходки, дванадесет души са стъпвали на Луната, самоходни апарати са изкачвали планините на Марс, множество космически пътешественици са участвали в конструкцията на телескопа Хъбъл и на Международната космическа станция, автоматични междупланетни станции са посетили всички планети от Меркурий до Плутон, а някои от тях дори са напуснали пределите на Слънчевата система и са се превърнали в своеобразни посланици на човешката цивилизация сред далечните звезди.
Хората, участвали в тези постижения, са оставили някакъв тип наследство. Част от това наследство се намира на Земята – стартови площадки, тренажори, пултове за управление, ракети, дубликати на космическите апарати за наземни изпитания, макети. Друга част е в космоса – изоставени ракетни степени, останки от спускаемите апарати на Луната, стъпките на астронавтите от програмата „Аполо“, бездействащи луноходи и марсоходи. Съвсем естествено възниква въпросът как да опазим тези предмети или следи с историческа стойност. Съхраняването на изоставения хардуер в космоса е по-сложно за изпълнение. Така нареченият Договор за космоса е сключен през 1967-ма година и той и досега служи за фундамент на космическото законодателство. До ден днешен договорът не е подписан и ратифициран от всички държави, но това не променя факта, че в някои отношения е остарял. Именно защото е създаден в началото на космическата епоха, а оттогава е минал повече от половин век, в него не са залегнали клаузи за опазване на историческото наследство. Това трябва да се коригира възможно най-скоро. Замислете се за израелския спускаем апарат „Берешийт“, който се заби в лунната повърхност през април тази година. Макар и с известно закъснение хората бяха информирани, че на борда на апарата са били качени тайно микроскопични животни – водни мечки. Никой не се е допитал до израелската или американската космическа агенция дали може, както си му е редът. Днес водните мечки се намират на Луната. Представителите на крайната левица ореваха света, че ние, хората, застрашаваме хипотетичните екосистеми на другите обекти от Слънчевата система. Като изключим този абсурден алармизъм, беше повдигната важна тема. Ако липсва закон или има пролука в законодателството, която позволява злоупотреби, злоупотреби ще има – неизбежно е. Дори и да има уредено законодателство, иманярството пак е проблем и тук говорим за Земята, не за космоса. А ако говорим за космоса, днес живеем в епоха, в която интересът към Луната е възроден. Само през тази година имаше три мисии до естествения ни спътник. Лесно можем да си представим едно бъдеще, в което космически експедиции се отправят към Луната, кацат в близост до модула „Орел“ на „Аполо 11“, взимат частите му, изкопават следите от астронавтите, разграбват научната апаратура и доставят всичко на Земята, за да бъде разпродадено на търг за милиони долари. Ако няма закон, който да се захване с проблемите на космическото иманярство, това неизбежно ще се случи. Междувременно едно място с огромна историческа стойност ще бъде съсипано.
Но да се върнем към темата за историческото наследство, което е тук, на Земята и където хората могат да изискват повече отговорност към държавите, на чиято територия то се намира. Най-общо казано, даден обект с историческа стойност може да бъде съсипан по два начина: поради небрежност – в този случай не е задължително да има зла умисъл, или съвсем целенасочено. Макар че никога не е изключено да се случи второто, до този момент първият фактор е играел по-голяма роля.
През изминалите десетилетия космическите програми са се развивали, а при това развитие неизменно е имало загуби на някои материали с историческа стойност.
Стартовите площадки са били преобразувани – тези, от които са излитали лунните кораби „Аполо“, са били по-късно адаптирани за нуждите на космическите совалки, а днес се отдават на лизинг, за да се използват от частни компании като СпейсЕкс и Блу Ориджин. Хангарите и другите съоръжения също са били многократно осъвременявани. През последните няколко години нашумя случаят с т.нар. „изгубени видеозаписи от кацането на Луната“. Мнозина останаха с впечатление, че НАСА е затрила някакви видеокасети и се възмутиха как може агенцията да го е допуснала. Реално погледнато става въпрос за нещо съвсем различно – липсва специфичен запис, който е бил съхраняван на специални ленти, възпроизвеждащи се само със специализирани устройства. Тези устройства са много обемисти и тежки (по-големи от фризер), съответно са били създадени едва няколко бройки от тях – не е имало серийно производство. Напълно нормално е НАСА да е използвала лентите само за нуждите на съответната мисия, а за следващата те да са били изтривани и презаписвани. Правя важно уточнение, че фотографиите и видеозаписите от „Аполо 11“ не са загубени – те и досега съществуват в официалните архиви и освен това са дигитализирани и качени в интернет за общо ползване.
Да се върнем на темата за Площадка №1 на космодрума Байконур, от която излетя последната аналогова ракета „Союз-ФГ“. Това е място с огромна историческа стойност. Именно оттук са излетели първият спътник в историята на човечеството, първият човек в космоса Юрий Гагарин, първата жена в космоса Валентина Терешкова, както и ранните съветски мисии до Луната, Венера и Марс. И независимо какво мнение имаме за руската космическа програма и руската политика, всички можем да се съгласим, че Площадка №1 не бива да бъде оставяна на произвола на съдбата.
Това обаче може да се окаже доста по-трудно, отколкото предполагате. Първо, държавата СССР, създала космодрума Байконур, отдавна не съществува. Днес той не се намира на територията на Русия, а в Казахстан. Договарянето между двете държави за бъдещето му не винаги е протичало гладко – нееднократно са възниквали спорове. Второ, съвременна Русия вече няма тези ресурси, които държавата СССР някога ги е имала, съответно не може да поддържа цялата инфраструктура толкова качествено, колкото преди. Трето, руснаците си имат своите приоритети – дори и да използват Байконур под лизинг, те желаят да не зависят от чужди държави, съответно строят нов космодрум Восточний в Далечния изток.
Днешните посетители на Байконур забелязват, че той изобщо не прилича на онова футуристично място, което изниква в главата на всеки човек щом чуе думата „космодрум“. Много от сградите пустеят, а в някои от тях все още има зарязан космически хардуер и ракети от съветски времена. Развалата обаче не е повсеместна, със създаването на ракетата „Союз 2“ руснаците са успели да осъвременят Площадка №31 – на нея има някои от най-върховите космически технологии в световен мащаб. Но там, където разрухата е най-съществено изразена, вече има загуби с историческа значимост. Например през 2002-ра година покривът на един от хангарите се срутва. По време на инцидента загиват осем души и е разрушена единствената совалка на Русия, летяла в космоса – „Буран“.
Ето защо мнозина са скептични, че Русия ще успее да съхрани площадката на Гагарин. През месец март бе публикувана информация, че поради липса на пари тя ще бъде „консервирана“ – вероятно това означава зарязана на произвола.
За щастие през месец юни беше оповестено, че руснаците са успели да осигурят нужното финансиране от $87 милиона долара за ремонтиране и модернизиране на площадката с цел да може да се ползва от новите ракети „Союз 2“. Средствата ще бъдат вложени поравно от три държави - Русия, Казахстан и ОАЕ. И трите страни имат интерес модернизацията да се случи – площадката е руска, но се намира на територията на Казахстан и от нея преди броени дни излетя първият космонавт на Емиратите. Дали обаче държавите ще се ангажират в действителност, предстои да видим – говори се, че Емиратите настояват за гаранции, че парите ще бъдат усвоени целенасочено и няма да потънат в джобовете на руските олигарси. Ремонтът на Площадка №1 ще е трудоемък – необходимо е да бъдат заменени всички аналогови пултове за управление с цифрови, да се подмени цялата система от кабели и да се ремонтират хангарите за подготовка на ракетите, тъй като „Союз 2“ имат по-голям обтекател.
Обновяването на Гагаринската площадка е най-добрият вариант за нея, тъй като тя ще гарантира дългосрочното ѝ използване в бъдеще. В противен случай руснаците надали ще се ангажират да я превърнат в музей, а ще бъде оставена на произвола на съдбата. Засега все още нищо не е ясно – и няма да стане ясно, докато ремонтните дейности не приключат напълно. Съществува реален шанс Площадка №1 да бъде загубена завинаги като историческо наследство, а ако това се случи, ще е наистина жалко. Вярно е, че космическите ентусиасти гледаме напред към бъдещето, но миналото е също толкова важно за нас. Обидно и демотивиращо е да си представим, че някой ден децата ни могат да пожелаят да видят с очите си мястото, откъдето е излетял Гагарин, и да заварят там зарязани съоръжения, обрасли с бурени.