Едно научно изследване за сексуалната ориентация доведе до разгорещени спорове в публичното пространство през последните няколко дни, тъй като разглежда въпроса дали тя е вродена или придобита от околната среда. За съжаление всеки дебат относно сексуалността е обречен да търпи крах по една проста причина – повечето хора имат твърдо мнение по темата. Хората не са склонни да изслушват опонентите си, защото не желаят да променят своята позиция, но пък искат да убедят останалите в правотата си и така всеки опит за културен диалог неизменно се превръща в упражнение по надвикване. Мненията по въпроса са много, има известни нюанси, но ако трябва да опростим по някакъв начин конфликта, той е между хората с по-либерални възгледи и тези с по-консервативни. Либералите са по-склонни да вярват, че хомосексуалността трябва да бъде приета от обществото, взаимоотношенията между хомосексуалните двойки да се легализират и да им се осигури правото да отглеждат деца. Консерваторите се противят на легализацията на гей браковете и осиновяването на деца от гей двойки и то не защото се интересуват от това кой какво прави под чаршафите, но поради несъвместимостта на християнската вяра с хомосексуалния начин на живот и най-вече защото се опасяват, че с узаконяването му ще бъдат подкопани устоите на обществото и традициите, на които то се крепи.
В името на обективността трябва да подчертая, че не съм гей, напротив, хетеросексуален женен мъж съм, при това по-скоро с консервативни убеждения, така че не мога да се поставя на мястото на човек с хомосексуална ориентация. Мога само да преповторя това, което тези хора казват за себе си – а именно, че сексуалната ориентация не е еквивалентна на сексуално предпочитание, което се избира от съответния човек. Представителите на ЛГБТ общността твърдят, че ориентацията е именно „ориентация“ – т.е. биологично детерминирана характеристика, над която те нямат избор, следователно законът не би следвало да третира хомосексуалните и хетеросексуалните по различен начин.
Но дали това е така?
В търсене на отговора на въпроса идва генетиката – една дисциплина, която се ражда през далечната 1905-та година. Тогава великобританският учен Уилям Бейтсън измисля термина „генетика“ вследствие на модерни за времето си изследвания и на базата на преоткритите принципи и закони на монаха Грегор Мендел, датиращи от периода между 1856-та и 1863-та година. Фундаменталните генетични открития, направени през следващите десетилетия, придават огромна популярност на тази научна сфера, поради което днес, когато описваме дадена характеристика на някой човек, казваме масово „в гените му е“, а не „в кръвта му е“.
Нещата обаче са по-сложни, тъй като генетиката се е развила неимоверно за своето над стогодишно съществуване. Най-старият клон от дисциплината е т.нар. „класическа генетика“ – това е генетиката, която се учи в гимназията и всеки човек, който има диплома за средно образование с поставена оценка Среден (3), трябва да разбира основите и́. Те включват прословутите закони на Грегор Мендел и опитите му с грах, какво означават термините „ген“ и „алел“, що е то доминантен и рецесивен алел, що е пълно доминиране на даден алел в първото поколение и разпадане във второто поколение в съотношение 3:1, що е непълно доминиране с поява на междинен белег в първото поколение и разпадане във второто поколение в съотношение 1:2:1. Благодарение на поп-културата и Холивуд, когато хората чуят думичката „генетика“, те масово си представят бърникане в ДНК-то (което всъщност е генното инженерство), но реалността е по-различна. Генетиката е елегантна дисциплина и макар да има слава на „топ наука“, тя е масово недолюбвана от учениците и дори забелязвам подобна тенденция сред биолозите-висшисти (сред които съм и аз). Причината затова е, че в сравнение с повечето от другите дялове на биологията, генетиката има сериозен математически подход – т.е. ако мисленето на човек не е математическо, класическата генетика е жива мъка.
Това беше едно лирично, но според мен важно отклонение от темата.
Оттук насетне картинката е още по-комплексна – освен класическата генетика, разполагаме със съвременната „молекулярна генетика“, която изучава структурата и функцията на гените на молекулярно ниво. Проектът „Човешки геном“, иницииран през 90-те години на миналия век и доведен до завършек през 2003-та година, е молекулярногенетичен проект. Съществува и т.нар. „популационна генетика“, която разглежда генетичните различия вътре в популациите и между различните популации. По-голямата част от историята на генетичните изследвания е доминирана от класическата генетика, като това продължава до около 1970-та година, след което молекулярната биология дава сериозен тласък на научното развитие. Повратният момент настъпва през 1983-та година, когато е изобретен методът PCR (Полимеразна верижна реакция). Благодарение на този метод в инвитро условия могат да се намножават (амплифицират) специфични ДНК сегменти. Подходът е изключително ефикасен, буквално за няколко часа може да се намножи единична ДНК-молекула милион пъти. До ден днешен PCR продължава да стои в основата на молекулярнобиологичните и молекулярногенетичните изследвания.
Сега, след като вече сте схванали най-общо какво представлява генетиката, време е да се върнем към темата за сексуалността и търсенето на прословутия „гей ген“. Да, за тази научна цел ще се наложи да се използват съвременни молекулярногенетични методи, но за ЛГБГ-активистите най-изгодно би било, ако е възможно сексуалността да подлежи на описване от по-простата класическа генетика – също както описваме унаследяването на граха от опитите на Мендел с гладки и набръчкани семена, плодовите мушици с развити и закърнели крила или кокошките с розовиден и граховиден гребен. Случи ли се това, всеки ще може да разбере защо хората с хомосексуална ориентация са такива, каквито са. Дискриминацията на хомосексуална основа ще стане невъзможна – просто сексуалността ще е поставена на едно ниво с расата. Както днес е неморално да дискриминираме хората с различен цвят на кожата, така ще е неморално да ги дискриминираме на базата на сексуална ориентация, тъй като и двете неща биха били генетично детерминирани.
През последните десетилетия са направени множество проучвания, но нито едно от тях не води до категорично доказателство за съществуването на „гей ген“. Преди около четвърт век генетикът Дийн Хамър публикува резултатите от свое изследване в сп. „Сайънс“, в което твърди, че ключът за хомосексуалната ориентация при мъжете се намира тяхната X-хромозома. По-късни изследователски екипи обаче оспорват тази находка. Хамър търпи критика най-вече за това, че в проучването си е използвал само 38 двойки гей братя, което е крайно недостатъчно от статистическа гледна точка. През 2014-та година са публикувани резултатите от ново проучване, този път с 409 двойки гей братя. Изглежда, че донякъде то потвърждава Хамъровите сведения, но отново експерти в областта казват, че е необходима по-голяма извадка, за да има статистическа значимост.
И ето къде се намества най-новото проучване от 29-ти август 2019-та година, публикувано в „Сайънс“. Изучени са геномите на почти 500 000 души, което превръща изследването в най-мащабното, посветено на сексуалността. Макар че авторите колебливо обясняват, че резултатите все още може да не са достатъчно представителни за цялата човешка популация, към настоящия момент това е най-солидният научен труд по темата в историята на човечеството. Според думите на водещия автор Андреа Гана, няма такова нещо като „гей ген“. Съществуват пет „горещи точки“ от човешкия геном, които може и да имат някаква връзка с хомосексуалната ориентация, но сами по себе си не са достатъчни, за да могат да предскажат дали даден човек има такава. Дори ако вземем петте маркера едновременно, те не могат да опишат и 1% от вариациите в сексуалното поведение.
Една от възможностите според авторите е да има множество други гени, които все още не са открити. Но засега изглежда, че генетичната основа съставлява между 8 до 25% от вариациите в сексуалното поведение.
Останалите 75% са параметри на околната среда и културни фактори. Предполагам, че отсега нататък дискусиите ще са фокусирани най-вече върху това дали тази генетична основа от 8-25% е достатъчно солидна, за да определяме сексуалната ориентация за вродена, но безспорно резултатите от изследването ще се окажат разочароващи поне за част от ЛГБТ-активистите.
Ако има нещо, което можем да твърдим със сигурност, то е, че в случая говорим за поведенчески характеристики. А човешкото поведение е много комплексно. Винаги има множество гени, които го определят, както и допълнителни фактори на околната среда и културен бекграунд. Поради това би било невъзможно да отъждествим сексуалността с ясни белези като формата на граховите зърна или кокошките с розовиден гребен. Съвсем не искам да омаловажа емоциите на хората с хомосексуална ориентация и че те усещат своята хомосексуалност като нещо „вътрешно“ или „свойствено“. Но същевременно трябва да се подготвим да приемем, че в големия дебат „природа“ vs „възпитание и култура“ може да се окаже, че второто има много по-голяма тежест от първото. От това следва още една вероятност, към която също трябва да сме отворени - сексуалната ориентация може да се окаже доста по-флуидна и променлива, отколкото досега сме си мислили.
За мен положителното от цялата тази история е, че консервативно мислещите хора, които традиционно поставят акцента върху избора в сравнение с вроденото, няма да бъдат автоматично обвинявани в „хомофобия“ и „омраза към различните“. Мнението им вече ще се припокрива поне до известна степен с последните открития от съвременната наука. Както вече подчертах по-горе, човешкото поведение е сложно явление. Поради това може ли да изискваме от всички да мислят еднакво и да се радват на всеобщо и взаимно одобрение?
Не мисля…