Ето че тази седмица за втори път ще цитирам една публикация, която започва с изречението:
„Четиримата кандидати за кмет на София, които дотук излъчиха десните, объркват сериозно столичаните от централните квартали“.
Първия път показахме кои са тези толкова объркващи десни кандидати, а сега е време да се поинтересуваме що е то „столичанин от централните квартали“.
Очевидно това би трябвало да са някакви наивници, които се объркват по-лесно от другите столичани, но дали са отделени вид, дали са монолитна електорална група, за която си заслужава политическите стратези да разработват специални планове? Стана ми толкова интересно, че се обадих на мой приятел – собственик на една от водещите социологически агенции – и го попитах. Той каза: „Глупости! В центъра на София живеят всякакви хора, които гласуват всякак. Никога не сме ги измервали отделно и не сме ги поставяли в обособена група“. Аз също съм на това мнение, но друго си е да го потвърди професионалист. Така никой не може да ми каже: „Ти си некомпетентен и нямаш право да коментираш“.
Защо е тогава този интерес към софийския център, защо е тази битка за сърцата на софиянци?
Или на столичани, как е по-правилно? Отварям скоба, за да кажа, че и двете са правилни. В този град (в кооойто аз съм родееен…) има софиянци, има и столичани. Столичаните може да са пловдивчани, бургазлии, карловци, търновци, русенци, видинци, тутраканци, несебърци, дупничани и всякакви други. Софиянците са софиянци. Те са родени в София, дори и родителите им да не са, което е сравнително често явление. Софиянец в никакъв случай не е титла на човек, роден в дантелени пелени. В София има бедни квартали. В София се раждат такива простаци, каквито трудно могат да се намерят другаде. Много от хората, които са дошли или идват от други селища, са истински чорбаджии в сравнение с „мат’риала“, който може да се завари тук. От другите селища идват, разбира се, и простаци. Идват и лумпени в класическия смисъл на думата (обезземлени и фалирали селяни, търсещи спасение в индустриалния град). Така че нито „софиянец“, нито „столичанин“ е сертификат за нещо изключително. Затварям скобата.
Съществува обаче едно схващане, че София е синя, че никога не е имала червен кмет и ако някой иска да я владее, трябва да се съобрази с тази цветова схема. Затова избуяват и толкова „десни“ кандидати, затова е и тази битка за сърцата на столичани (по-точно – софиянци), които са исторически носители на въпросната „дясност“, гаранти за устойчивостта на тенденциите. И колкото по-централни са софиянците, толкова са по-десни, по-автентични и по-устойчиви, толкова по-специфично трябва да бъдат таргетирани, поне в представите на теоретиците и политическите инженери, представи, които драматично се разминават с мнението на социолозите.
Всъщност центърът на София е доста разнороден. Първо да видим какво ще наричаме „център“. Според фирмите за недвижими имоти всичко в границите на околовръстното шосе е „идеален център“. Именно заради тази терминологична волност преди десетина години бях написал един хумористичен (подчертавам: хумористичен!) текст, в който центърът се определяше, като забиеш в Парламента гигантски пергел, разтвориш го на около километър-километър и половина и кръгът, очертан с него – ето това е центърът на София.
Какви хора живеят в този център? Всякакви, но като цяло живеят три големи и донякъде условни групи.
На първо място тук са „старите софиянци“, потомците на столичаните от славните времена на Царство България. Много от тях са разорени и национализирани, някои са частично или изцяло реституирани – един от най-положителните процеси на прехода. Три неща трябваше да се извършат в името на справедливостта: реституция, приватизация и лустрация. Първите две се случиха, третото не и то, както се оказа, не случайно. Това е една от причините целият преход да навява усещане за недовършеност.
Старите софиянци в повечето случаи са наследници на предприемчиви българи, преселили се тук след обявяването на града за столица през 1879.
Това е първата вълна столичани. Те се разпознават по едно вехто „бабешко“ възпитание, което може да се открие у почти всеки един от тях. Именно те са антикомунистите, те задават тона на неизменно синята София, която след падането на Тодор Живков не е имала червено управление.
Другата голяма „централна“ група са столичаните, нахлули непосредствено след Войната и превръщането на България в тоталитарно-социалистически сателит на Съветския съюз. Много от тях са настанени по „заслуги“ в жилищата на изселени или директно бастисани от т.нар. народен съд „бивши хора“. Втората вълна столичани и до днес в някои стари кооперации живее врата срещу врата с първата. Научили са се да се понасят, но баба ми (Бог да я прости!) – скромна и аполитична лекарка; те с дядо ми са се спасили от изселване благодарение на щастливото обстоятелство, че някакъв войник, служил при дядо ми в Македония, се издигнал по партийна линия и станал величие във военното министерство; дядо ми отишъл да му се примоли и онзи проявил човещината да се застъпи – та, баба ми помни как по време на унгарските събития през 1956 тяхна комшийка, типична представителка на втората вълна столичани, дошла, звъннала на вратата и когато баба ми отворила, закършила угоднически ръце и с тънък гласец казала: „Госпожа (Nota bene! – „госпожа“, а не „другарке“!), госпожа, нали ако нещо стане и тук, вие ще кажете, че ние на никого нищо лошо не сме направили?“. Да, освен че живеете в апартамента на изселен царски авиатор…
Третата вълна достигна бреговете на Serdica Ulpia Traiana след демократичните промени през 1989. Новите икономически отношения извадиха на сцената и нови действащи лица. Третата вълна може да се раздели на две: първата част е онази, която купи имоти през 90-те години, когато в мътна вода големи риби се ловяха и парите се правеха лесно. Това беше времето на „мутрите“ и на „белите якички“. То свърши с приемането ни в Европейския съюз и възхода на бюрокрацията и глобализма. Сега героите на най-новото време са корпоративните животни – било хищници, било буболечки в безликата система на правилата и процедурите. Заради тях станаха възможни гледки като тази точно под моя прозорец: от едната страна на сенчестата улица с уханни липи има вегански ресторант, а от другата – стара квартална кръчма. От едната страна весели пияници прекарват летните вечери като голямо семейство, от другата ги наблюдават опънатите и безрадостни физиономии на граждански ангажирани активисти, решени да живеят вечно в безкрайна младост.
Това са трите вълни, това са трите основни групи „столичани от централните квартали“, като вътре във всяка от тях картинката е още по-шарена. За тях политическите инженери са решили, че определят синята дясност на София, и гледат да им се подмазват. А то не е така. София е дясна и синя по съвсем различни причини. Тя е такава, защото е богат град, град на успели хора. Дори градските леви – културните марксисти – са десни по свой начин, защото са преситени и тяхната лявост е просто поза от скука. Мечтая да ги видя в едно общество, наистина доминирано от марксизма-ленинизма – да ги подкарат на „доброволни“ бригади и да им наложат цензура на изказванията и събиранията.
Та, това са „столичаните от централните квартали“. Тяхното мнение не е монолитно. Сред тях има всякакви – от „монархофашисти“ (един от най-ярките оксиморони) до вишневочервени комунисти, благодарни на „народната“ власт задето със своята вълшебна пръчка с петолъчка на върха ги е превърнала от пастири в барони. Не слагайте „столичаните от централните квартали“ в една група, защото ще полудеете, докато намерите общ знаменател и общо послание към тях. Бъдете искрени, бъдете каквито сте (ако изобщо сте някакви) и все ще се намери някой да ви повярва. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.