Миналата седмица на същото това място написах текст, провокиран от друг текст на друго място, вече не помня къде. В другия текст писателка под формата на интервю със смешно маниерни стенания прокарваше тезата, че стопаните на умъртвените прасета трябва да бъдат компенсирани – теза иначе напълно резонна и справедлива. В процеса на художествената защита, изпълнена с естетически внушенията, обикновеният човек сведоха до „малък човек“ (между другото, доста често се поставя този странен знак на равенство: обикновен=малък), отъждествен с прасето си, което не е просто част от семейството му, а част от неговия живот, без което настава „смърт и мрак“, а пък онези, другите, гражданите, дето не гледат прасета, обрисуваха като „милионери“ с неограничени финансови възможности и без сърца. Те заслужават да бъдат мразени с цялата налична класова острота, докато на „малкия човек“ се полагат химни от неговата художествено-творческа интелигенция.
След като написах текста, намериха се няколко души да ми скочат, че нямам право да се изказвам, защото никога на съм гледал прасе и никога не съм живял на село – нито аз, нито дедите ми.
Дама с шапка подигравателно ме обвини, че съм роден със „сребърна лъжичка“ в „английския кралски двор“, а пък някакъв човек ми каза, че съм „затънал в софиЯнски л@йна и че „наесен ще видя“ (?)“. Вината ми очевидно беше, че се застъпих за „малкия човек“. Дори ми се наложи да напиша в отговор на някакво почвеническо възмущение следното: „Ако прочетете внимателно статията, може би ще видите, че темата не е „Прасето“ или „Познавате ли тежкия живот на село“, а „Колко е голям „малкият човек“?“.
Малцина помнят откъде произлиза изразът. Някои го свързват с Чарли Чаплин, други – с Акакий Акакиевич на Гогол – все още се пишат реферати със заглавия (буквално): „Образът на малкия човек в повестта „Шинел“. В действителност изразът е евангелски. Иисус Христос казва: „доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили“ (Мат. 25:40). Това не са „малки хора“, а малки братя на Бог и как няма да са малки в сравнение с Някого, „от Когото нищо по-голямо не можем да мислим“ (Анселм Кентърбърийски)! Те са малки, както и всички ние, защото волята ни не означава нищо в сравнение с Божията воля; малки сме, защото сме се смалили в смирението, с което приемаме енергията на благодатта – решаваща съставка в синергѝята на човешкото богоуподобяване. Сам Бог се умалява (кеносис), самоограничава се чрез Боговъплъщението, за да участва в Домостроителството на човека. Оттук идва изразът „малък човек“. И не е нужно непременно да си отгледал прасе, за да го проумееш.
Простете, че ви говоря като исихаст, но се налага, тъй като с идването на епохата на класовото осъзнаване, „малък“ все по-често започна да означава „нищожен“ – „на крак, о парии презрени!“ (Интернационалът). Човекът е създаден по образ и подобие Божие, а как Божият образ може да бъде нищожен? Може да бъде нищожна само предполагаемата говореща маймуна, еволюирала от коацерватна капка след милиони години случайни мутации. А нищожната говореща маймуна е нужна в ролята си на бурмичка в голямата колективистична машина на тоталитарната държава. Съборният човек, църковният човек външно може да е „малък“, но отвътре е безкраен и безсмъртен. Той смирено приема светската власт и ѝ се подчинява (по-скоро не ѝ се противи), защото не го интересува, защото знае, че е чужденец на този свят, че е гражданин на другия и че е тук само временно.
Не аз съм „интелектуалецът“ със „сребърната лъжичка“, а всички онези с поетичните изстъпления и кабинетното сиромахомилство.
Те са си измислили някакъв „малък човек“, който трябва да бъде държан под похлупак и от време на време ваден и развяван като знаме на левичарски каузи. Всеки човек трябва да бъде уважаван, но уважението не означава великодушно снизхождение, често засвидетелствано даже не и пред „малкия човек“, а пред онези, другите, безчувствените, които трябва да видят и проумеят какви нравствени гиганти сме ние, как не могат да ни се намажат на малкия пръст по човещина.
Сиромахомилите не правят услуга на техния „малък човек“, като го възпитават в завист и омраза. Учат го да мрази богатите, интелигенцията, гражданите, властта. Защо? Коя е разликата между едните и другите? Че едните отнемат на другите възможността да се развиват и ги принуждават да преживяват на прасенца? Тези, на които без прасенцето „животът свършва“, какво направиха за себе си, какво потърсиха, което им беше отказано?
Юг-югоизток. Имам приятел с оранжерии. Сигурно и той е „малък човек“, даже миниатюрен, защото стопанството му е в село, попадащо в общината на друго село. Произвежда по 700 тона домати годишно. Най-големият му проблем е, че не може да си намери работници, въпреки че предлага големи заплати на другите „малки хора“, но те предпочитат да ходят сезонно в Гърция и със сигурност притежават банкови сметки (смешен мотив от миналия път – „Прасето за обикновения човек е като банковата сметка за милионера“).
Северозапад. Друг мой познат внесе машини (ако не се лъжа, от Италия) с желанието да развива някаква промишленост в Монтанско. Защо точно там ли? Ами, защото всеки роден със „сребърна лъжичка“ в устата е чувал, че там има голяма безработица – следователно, изобилие от свободна работна ръка, – и че поради икономическите особености на региона европейското финансиране е по-щедро и по-облекчено. В прашен летен ден инвеститорът-индустриалец попада в кръчмата на едно село, където мъжката работна ръка пладнува на чаша домашна ракия. Казва, че предлага работа, на което работната ръка с присмех и тук-там някоя попръжня му обяснява, че си има здрави и прави жени да работят, и че им стигат пенсиите на майките им, които при това гледат домати, кокошки, а навярно и прасенца.
Югоизток. „Малки хора“ правят МИГ – местна инициативна група, сдружение на общността, представено от местната власт, бизнеса и неправителствения сектор, с цел да разпределя европейски пари за различни инициативи и проекти на населението. В продължение на 4-5 години не могат да се регистрират, докато не се появяват някакви консултанти (вероятно затънали в „л@йна“ граждани и „милионери“) и успяват да им осигурят бюджет 10 млн. лева за период от 2-3 години напред. Десет милиона за община от двайсетина хиляди души барабар със селата – все „малки хора“. Оттогава досега бюджетът е използван единствено за да се назначат на заплата няколко души, да си купят служебни айфони и да идат на „обмяна на опит“ в Италия и Франция. Не е стартиран дори един проект за гледане на прасенца.
Тази картина не е само във въпросната МИГ. И не само в МИГ. Има мерки за финансиране на всичко, включително и за стартиране („Млад фермер“), включително и за неселскостопански дейности – магазинчета, цехчета, услуги, даже и за нашумелите напоследък къщи за гости. Има пари за всичко, но то не става като от „хладни механи“ мъже се „зъбят на тирана“ (Ботев) и чакат Слави Трифонов да „помете статуквото“.
Това е общото положение в общините, а не сърцераздирателните стенания на писатели и интелектуалци за съсипания „малък човек“.
Няма малки хора. Всеки носи еднакво голяма отговорност за делата си. Със завист и омраза нищо не става, нужно е смирение и трудолюбие, точно в този ред. Ако т.нар. „малък човек“ се е превърнал в недоволно мрънкало, което все чака някой да го „оправи“ и все някой друг му е крив, затова е виновен неговият, израсъл из недрата му, „интелектуален елит“.
Доброто и злото не просто присъстват едновременно, но са смесени във всичко. Няма отделно добри неща и отделно лоши неща – във всяко нещо има и добро, и зло. Най-вече у хората. Затова трябва да виждаме доброто у другия, въпреки че у него има и зло, и злото у себе си, въпреки че у нас има и добро. За съжаление правим точно обратното – у другите търсим злото, за се възмущаваме и да му се присмиваме, а у себе си виждаме само доброто, за да се превъзнасяме. От това произтичат всички беди, независимо колко сме големи или малки. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.