Когато става дума за местни избори, идеологията е в по-малка степен застъпена, отколкото при националните и европейските. Местните политики обикновено се свеждат до решаването на един или друг конкретен проблем на градската среда, като конкуренцията между политическите субекти се изразява в това кой ще предложи най-бързо и ефективно решение на проблема. Затова много често и предизборните програми си приличат – най-наболелите проблеми са ясни на всички, като конкретно за София това са задръстванията и недостига на паркоместа, пренаселването и презастрояването, липсата на достатъчно места в детските градини, задъхващата се инфраструктура, нуждата от по-мащабно реновиране на градската среда...
Макар да е минимизирана, разликата между ляво и дясно по отношение на общинските политики, все пак съществува.
Няма леви и десни проблеми, но има леви и десни решения, или по-скоро леви и десни подходи за решаване на даден проблем А основното разграничение между левите и десните е по отношение на ролята на общинската власт в развитието на града и благоденствието на неговите жители.
За левите най-важната роля на общината е да осигурява това, от което градът и жителите му се нуждаят – нещо като минимодел на държавата-майка, която преразпределя и регулира.
Десните, от своя страна, без да пренебрегват естествените задължения на общината (поддържане на ред, изграждане на публична инфраструктура и т.н.), не смятат, че това е основната цел. За тях най-важната роля на общинската управа е да насочва предприемаческата енергия в посока, добра за целия град.
Пример за първото можем да видим в „План за София” на гражданската организация „Спаси София”. Общият дух на документа натяква колко зле планиран град е София, как има нужда от повече зелени площи, зони за отдих, паркоместа, от по-добра транспортна инфраструктура и т.н. И предлага (скъпо струващи) решения, които да се финансират от общинския бюджет. Социализъм, та дрънка.
А в действителност, София си е много добре планиран град – просто не е предвиден за такова многобройно население.
Според плана „Мусман”, компактната част на града би следвало да е населена от 800 хиляди души, а не от два пъти повече, както е сега. При такова пренаселване, напълно логично е инфраструктурата да „издиша”, а градската среда да ни се струва некомфортна. Това е все едно шестима, а не трима души да живеят в двустайно жилище от 70 кв.м.
От друга страна, в София има драстичен дисбаланс по отношение на заселването на компактния град и околностите. В рамките на Столична община 93% от хората живеят в компактната част на града и едва 7% - в предградията. Докато при аналогични европейски агломерации, това съотношение е 3 към 1 и дори 2 към 1.
„Разтоварването” на най-пренаселените квартали и пренасочването на жители към нови, неусвоени до момента територии, ще премахне нуждата инфраструктурата да „догонва” населението и бизнеса. И именно това предлагат арх. Христо Генчев и доц. Марин Генчев в своята стратегия „София – град на свободни хора”.
Северните територии на Столична община притежават огромен потенциал – както за заселване (основно в еднофамилни къщи), така и за формиране на бизнес центрове и индустриални зони. Идеята е това да се случи чрез насочване на предприемаческата енергия именно там, докато общината паралелно (а не впоследствие) изгражда нужната публична инфраструктура. Тези територии лесно могат да се включат в метромрежата, тъй като там линиите ще бъдат наземни, което струва по-евтино. Отделно, някои от населените места са свързани и с железопътната мрежа.
Важно е тези нови части на София да не останат само „спални”, а да генерират и сериозен брой работни места. Така компактната част на града ще бъде допълнително разтоварена откъм трафик.
Другото, което се предлага в тази стратегия, е София да не копира чужди модели, а да върви по собствен път на развитие, който отчита уникалността и спецификите на нашата столица. Също така да не се доверяваме сляпо на урбанисти-утописти като Ян Геел, а да развиваме София с разум и предприемачески дух.
Съществена разлика спрямо това, което ни предлагат от „Спаси София”. Да не забравяме също, че това НПО до момента успя да натресе на града ни две излишни и безполезни неща, за едното от които плащаме, а другото се чудим какво да го правим.
Едната „заслуга” на „Спаси София” е нощният градски транспорт, който генерира загуби при минимална обществена полза (може би, ако беше сведен до петък и събота вечер и на интервал от 20 минути, а не както сега на 40 минути, щеше да бъде на печалба).
Другата (в интерес на истината не само на тях) е тъпото, но упорито налагане на велоалеите, уж като алтернатива за придвижване. Въпреки, че последните години повечето централни булеварди се сдобиха с велоалеи, софиянци не минаха „на две колела”. Първо, защото в немалка част от годината (при дъжд, сняг и киша) тези велоалеи са практически неизползваеми. И второ, защото според българската народопсихология, никой не приема на сериозно възрастен човек, който се придвижва из града с колело. За сметка на това, велоалеите притискат допълнително автомобилите.
Да се надяваме, че наесен столичните гласоподаватели ще бъдат достатъчно разумни да не позволят на „Спаси София” и подобни на тях левичари да съсипят столицата (това, че настоящата столична управа издевателства върху града не е повод да се доверим на такива, които биха докарали общината до фалит).
Да се надяваме също, че все някой кандидат за кмет на София ще включи стратегията на арх. Христо Генчев и доц. Марин Генчев в своята предизборна програма. За да сме сигурни, че в надпреварата ще има поне едеин десен кандидат.