Африканската чума по свинете (АЧС, на английски African swine fever или ASF) представлява вирусно заболяване. Налага се да започна с този факт, тъй като е трудно да схванем същността на заболяването само по тривиалното българско название. В главата на всеки от нас щом чуе думата „чума“, възниква представата за Черната смърт, която е унищожила една трета от европейското население в периода между 1346-та и 1353-та година. До ден днешен има чума по хората, като особено сериозен е проблемът в Мадагаскар. Човешката чума обаче е причинена от бактерията Yersinia pestis и тя е до голяма степен лечима в днешно време посредством модерното антибиотично явление.
За разлика от нея, съществена част от смъртоносните заболявания по животни, в това число чумата по овцете и козите (която беше проблем през 2018-та година) и африканската чума по свинете (проблем, актуален днес), се причиняват от вируси. Разликата е огромна и е добре да се подчертава дебело, за да не се поддава населението на паника, щом научи, че се сблъскваме с такива болести. Така се създава най-елементарно базисно ниво на грамотност сред хората, дори и да нямат биологично образование. Тази грамотност е необходима, за да не се налага постоянно да се отговаря на едни и същи въпроси от типа на „Защо евтаназират животните, а не ги лекуват?“, „А защо не ги ваксинират?“ и прочие. От друга страна познанията по точни науки ни предпазват от това да вярваме в абсурдни конспирации като тази, че нямало никаква чума и че едва ли не евробюрократите нарочно унищожават животновъдството ни, за да изкупуваме западното месо на безценица. Уви, чума има. Добрата новина е, че вирусът-причинител на заболяването не може да зарази човек, така че, щом чуете за чума по свинете, бъдете спокойни – няма шанс да се разболеете от нея. Отново повтарям: чумата по хората е бактериално заболяване, чумата по животните – вирусно. Няма никаква допирна точка между двете болести, освен в названието.
Лошата новина е, че вирусните заболявания се лекуват много, много трудно.
Чрез антибиотици ние можем да се борим с редица бактериални заболявания по хората, вдъхвали страх и ужас в недалечното минало – като туберкулозата и чумата. Антибиотиците имат широко приложение и във ветеринарната медицина. Тук ще подчертая бегло, че масовото използване на антибиотици в човешката практика води до неприятен страничен ефект – патогенните бактерии постепенно развиват резистентност (устойчивост). Това обаче е тема, която заслужава отделна статия и аз няма да се спирам тук по този въпрос. При вирусните заболявания е съвсем различно. Антивирусни препарати се разработват изключително трудно – например, за лечение на грип (инфлуенца), при хората съществуват само два: оселтамивир и занамивир (това са нетърговските им наименования). По-малко са научните изследвания в областта на приложимостта на антивирусни препарати за лечението на болести по животните, следователно практиката такива да се използват във ветеринарната медицина не е широко застъпена.
Защо е такова предизвикателство да се създаде ефективен антивирусен препарат? За да си отговорим на този въпрос, трябва да припомним какво представлява един вирус. Вирусът е малък, неклетъчен инфекциозен агент, който може да се размножава единствено в живите клетки на съответния организъм - гостоприемник. Общата структура на един вирус е следната: той съдържа генетичен материал (ДНК или РНК молекула) и специална протеинова обвивка, която се нарича капсид. Този изключително прост строеж не позволява на вирусите да осъществяват метаболитните си процеси извън клетките на гостоприемника. Но има и още нещо – вирусите използват присъщите на гостоприемника клетъчни механизми за синтез, за да могат да се разпространяват. Оттук следва фундаментален проблем, който превръща създаването на лекарства за вирусни заболявания в трудоемка задача – тъй като вирусите поемат контрола върху клетъчния апарат, антивирусните препарати биха повлияли директно върху него, а не само върху самите вируси. Забележете – това спъва изобретяването на антивирусни лекарства срещу човешки заболявания, а какво остава за приложението им във ветеринарната медицина. В отсъствието на лекарства за тежки болести като чумите по животните, единствената мярка за спиране на разпространението се оказва евтаназията и поради това тя се практикува, колкото и да не изглежда хуманно в очите на хората.
Освен това, въпреки че общата вирусна структура е ясна, различията между отделните вируси са много, което допълнително утежнява усилията по създаване на антивирусни препарати. Генетичният материал може да бъде от ДНК или РНК, а те съответно могат да бъдат едноверижни или двуверижни. Това отличава африканската чума по свинете от класическата чума по свинете – вирусният геном на африканската чума включва двуверижна ДНК, докато геномът на вируса на класическата чума включва едноверижна РНК. Разбира се, колкото и да е интересно всичко това за биолог като мен, от стопанска гледна точка резултатът е един и същ – и двата вируса водят до клинична картина с хеморагии, и двата вируса убиват голяма част от животните.
Лекарство няма, но остава да изясним въпроса за превенцията.
За съжаление работещи ваксини срещу африканската чума все още не са разработени. Има множество научни статии, които обясняват какви са трудностите при създаването на такива ваксини, но те са написани на висок, академичен стил. Ще се опитам да се спра на някои от тях. Според публикацията на D.L. Rock в сп. Veterinary Microbiology, том 206 от 2017 г., човешкото познание за механизмите на инфекцията на ASF-вируса и придобиването на имунитет е непълно. Нужно е да бъдат идентифицирани протективните антигени и да се изготви оценка на разнообразието на циркулиращите вирусни щамове, за да се може да се пристъпи към създаването на ефективна ваксина.
Публикация на H. Zakaryan и Y. Revilla в сп. Veterinary Microbiology, том 185 от 2016 г., напомня, че при създаването на ваксини има две основни стратегии: инактивация и атенуация. Лаишки казано, инактивираните ваксини се наричат „убити“ ваксини – при тях болестотворният агент е умъртвен и не може да зарази гостоприемника, като същевременно запазва свойствата да бъде разпознат от имунната му система. Атенуираните ваксини се наричат „живи“, защото болестотворният агент е все още жизнен, макар и променен до степен да е по-леко вирулентен. Като правило „живите“ ваксини предизвикат по-продължителен имунен отговор в сравнение с „убитите“. Има и още т.нар. субединични (субюнитни) ваксини, които са вид инактивирани ваксини, но вместо да се използва целият вирус (убит, например посредством нагряване), се използват само тези пречистени антигени, които най-добре стимулират имунната система. При търсенето на ваксини срещу африканската чума са изпробвани варианти както за инактивирани, така за и атенуирани и субединични ваксини. Нито един от тези опити обаче не е довел до осигуряването на цялостна защита. Zakaryan и Revilla са на мнение, че идентификацията на антигените, които предизвикват силен имунен отговор, може да помогне при създаването на ефективна ваксина – т.е. те също признават, че липсата на достатъчни познания спъват прогреса по разрешаването на проблема.
Такива са фактите – липсва лечение, липсва ефективна ваксина.
Няма спор, че с течение на годините науката ще напредне и „белите петна“ в човешкото познание ще бъдат запълнени. Ние обаче не разполагаме с години, за да разрешим проблема. Трябва да се действа сега и веднага – и колкото и сурови да изглеждат някои от мерките, следва да се отнасяме към тях с разбиране. Мисля, че този, последен факт, който ще спомена, е достатъчен, за да оправдаем строгите разпоредби – само една-единствена капчица от телесна течност на болно прасе (кръв, урина, слюнка) съдържа около 50 милиона вирусни частици. А е достатъчно само една от тези милиони частици да попадне в храната и водата на друго прасе, за да го зарази. За съжаление разпространението става изключително лесно - чрез обувките на работещите във фермите, чрез гумите на превозните средства, заразата може да пропътува стотици километри и да засегне дори отдалечени места. Именно в това се корени истинската опасност от африканската чума.