Кои са днес в "оста на злото"?

Откакто Буш-старши използва израза "оста на злото" преди години, за да посочи като спонсори на тероризма Иран, Ирак и КНДР, то определението трайно навлезе в речника на политици, журналисти и обикновени хора. Разбира се, през годините имената на държавите се променяха и днес едва ли можем да фиксираме трайно членките на тази, притесняваща останалите, "ос". Ако продължим с метафорите и приемем, че ние, българите, и народите, с които споделяме общи ценности, се явяваме в ролята на "добрият", то кои са в ролята на "лошият и злият", от едноименинния класически спагети-уестърни, с прочутото си заглавие?  Изминалият месец бе богат на събития, които биха спомогнали, в случай, че се опитаме да отговорим на въпроса: "кои са лошите?". Защото винаги има държави, чиито ръководства предизвикват притеснения и неприязън с поведението си, вътре и вън от границите си. През юни бе свален безпилотен самолет  в международното въздушно пространство от Иран, бе задържан разследващ журналист по обвинение за притежание и търговия с наркотици в Русия, а Саудитска Арабия бе посочена от ООН като отговорна за убийството на друг журналист.

Кое е общото? Примерите показват, че и в трите държави, управляващите се придържат към политика на силата, не спазват международни закони и договори, и разпространяват неверни и дезинформационни данни. Въпреки тези общи черти, геополитическото положение на тези три държави е различно. Саудитска Арабия е съюзник от дълги години на страни с утвърдени демокрации, като Великобритания и САЩ, а Иран и Русия са самодостатъчни и санкционирани от развитите държави и ЕС като "зло". Добре е да се отбележи, че за разлика от правителствата в свободния свят, обществата им виждат малка, или не намират никаква разлика, между тези три страни. Интересуващите се от състоянието на човешките права и свободи, смятат, че с подобни режими не трябва да се търгува дори ако това вреди на икономиката на техните държави. В световен мащаб се налага мнението, че Иран, Русия и Саудитска Арабия използват влиянието си по-скоро за лошо, отколкото за добро.

Интересен е случаят със Саудитска Арабия. Въпреки положителния напредък, през последните години, в социалните и икономически реформи, положението в ислямската държава си остава все така стряскащо за външния свят. Продължават арестите и екзекуциите на активисти, и журналисти, свободата на словото е мечта, а жените живеят, както през средните векове.  Изтезанията са законни, а протестите - незаконни. Ясно е, че тази държава е далеч от ценностите на либералната демокрация. И въпреки тази отдалеченност, Саудитска Арабия е близък съюзник на такива борци за зачитане правата на човека, като САЩ и Великобритания. Арабската държава е основен стълб на външната политика на САЩ и Обединеното кралство в Близкия Изток. Очаквано, тази връзка не се пропуска и често се изтъква от критици и наблюдатели.  Подобна обвързаност сериозно накърнява репутацията на Запада.

За разлика от приемливите, според някои западни лидери, маниери на кралското семейство на Саудитска Арабия, политиката на Путин, и особено атаката с Новичок в Солсбъри, доведе отношенията с Русия до степен, дори под нивото, от времето на Студената война. С Иран положението е "на кантар", но ислямската република е толкова встрани от посоката на развитие на съвременната цивилизация, че изобщо не става въпрос за каквито и да било отношения или ангажименти на Запада, освен търговски. Впрочем "кантарът" в последно време е нестабилен. САЩ се отеглиха от ядрения договор с Иран, за който ЕС настоява да се спазва. Засега в историята около сваления дрон противостоящите се държат рационално, но опасността от война между САЩ и Иран остава. За разлика от Русия, която се стреми към световното влияние на изчезналата СССР, Иран се опитва да удържи режима и оцеляването му в този вид, вече три десетилетия.  Бомбата, към която се стремят управляващите е по-скоро пропаганда: утвърждаване на място сред "големите", самочувствие и най-вече споменатото оцеляване на режима. Примерите с Кадафи и Саддам са показателни в това отношение. КНДР пък е обратен пример. Режимът се държи благодарение и на притежанието на това ужасяващо оръжие. Нищо чудно ако иранското ръководство успее в създаването на ядрена бомба, представяйки я на гражданите си като подарък за Нова година или друг голям празник. Разбира се и със съответното очакване за внимание, респект и уважение в света.

Така, връщайки се към темата за "добрите и лошите", в отношението ни към недемократичните режими, към тяхното влияние и ролята им в световните процеси, неизбежно стигаме до въпроса с двойните стандарти. Както и до общоизвестното, че такива стандарти създават тройни и четворни проблеми. Вярно е, че толерантността е основна ценност на нашия свят, но тук трябва повече твърдост и безкомпромисност. Преди всичко, като изискване към тези, които избираме да ни представляват и ръководят.