Тази година на 20-ти юли ще отбележим точно половин век, откакто лунният модул „Ийгъл“ на кораба „Аполо 11“ с астронавтите Нийл Армстронг и Бъз Олдрин извършва първото пилотирано спускане върху лунната повърхност. Кацането на Луната представлява триумф на човешката цивилизация и до ден днешен се счита за едно от най-великите постижения на 20-ти век, наред с достигането на Южния полюс, спускането на дъното на Марианската падина и изкачването на Еверест.
Но сега, когато празнуваме 50-годишнината от „големия скок“ на Армстронг и Олдрин, мнозина се питат: какво се случи с пилотираната космонавтика?
Защо пилотираните експедиции до Луната не бяха последвани от екскурзии до Марс? Защо не се сбъднаха мечтаните ни туристически пътешествия до орбита? Всъщност… защо от близо половин век насам никой не се е завръщал на Луната? Днес много хора трудно могат да си представят, че през 60-те години група от учени и инженери, екипирани с логаритмични линийки, са били в състояние да свършат това, което съвременниците им със свръхмощни компютри не могат. За някои крайни скептици времевата бездна между тогава и сега е толкова дълбока, че те са склонни да вярват, че мисиите от програмата „Аполо“ са били фалшифицирани във филмово студио.
Не е никаква тайна, че тези от нас, които сме запалени фенове на космическите изследвания, сме силно разочаровани от текущото състояние на пилотираната космонавтика. Може би не трябва да е така. Историята ни учи, че затишието след „Аполо“ не е изключение, а по-скоро норма. Руал Амундсен и Робърт Скот достигат до Южния полюс съответно през декември 1911-та и януари 1912-та година, но минават повече от четири десетилетия, преди Едмънд Хилари да успее да направи същото чак през 1958-ма година. През 1960-та година батискафът „Триест“ с Жак Пикар и Дон Уолш се гмурва до Марианската падина, най-дълбоката точка в океана, но постижението е повторено едва през 2012-та от Джеймс Камерън с батискафа „Дийпсий Чалънджър“. В планинарството първото изкачване на К2, втория по височина връх след Еверест (но много по-труден и опасен), е проведено през 1954-та, а следващото е през 1977-ма, 23 години по-късно. Върховите постижения затова са върхови – отнема години на щателно планиране, технологична подготовка и проява на силна човешка воля. Когато някой триумфира, това не означава, че той просто е проправил пътя, за да могат всички останали да дойдат след него безпроблемно. Човешките технологии напредват, но законите на физиката, химията и биологията си остават едни и същи. Днес алпинистите разполагат с GPS приемници и спътникови телефони, а в случай на крайна нужда може да се викне модерен хеликоптер на спасителна мисия. Но K2 продължава да е също толкова смъртоносен, колкото е бил и през 1954-та година.
След приключването на програмата „Аполо“ през 70-те години, НАСА се фокусира върху създаването на транспортна система за многократни космически полети до орбита.
Програмата става известна под названието „Космическа совалка“. Първата от тези совалки „Колумбия“ излита на 12-ти април 1981-ва година, точно две десетилетия след полета на Гагарин. Но забележете – през следващите три десетилетия, т.е. до 2011-та, когато всички совалки са пенсионирани, НАСА просто се превръща в потребител на вече построените кораби. Грубият извод, който всеки човек може да си направи е, че от началото на пилотираната космонавтика са изминали вече близо шест десетилетия, но само по времето на първите две от тях се е работило сериозно по създаването на пилотирани космически кораби. В днешно време положението е следното – след извеждането на совалките от активна експлоатация, американците остават без транспортно средство до космоса, а руснаците все още си използват старите капсули „Союз“. Като изключим САЩ и Русия, през 90-те години космическата агенция на Китай успява да копира дизайна на „Союз“ и периодично ставаме свидетели на стартовете на поредните китайски астронавти до орбита. Толкоз.
Специалистите от 60-те и 70-те години наистина са пресмятали по-голямата част от сметките си на ръка, помагайки си с логаритмични линийки. Само че те са знаели много добре как да проектират и изобретят изцяло нов пилотиран космически кораб. Днес повечето от тях са се пенсионирали, други са починали, трети, поне що се касае до Русия след разпадането на СССР, вече не работят по специалността си или са емигрирали в други държави. Вярно е, че сега разполагаме с модерни компютри, но това не променя факта, че по-голямата част от натрупания от старите специалисти опит не е бил предаден на следващите поколения. Между Вернер фон Браун и Илон Мъск зее огромна поколенческа пропаст.
Днес в Русия, Индия и САЩ отново се работи по създаването на нови пилотирани космически кораби. Само в Щатите Върджин Галактик и Блу Ориджин конструират туристически летателни апарати за кратки суборбитални пътешествия, СпейсЕкс и Боинг – за превоз на астронавти до Международната космическа станция, Локхийд Мартин – за полети отвъд околоземна орбита и до Луната. Това са общо пет нови американски кораба. От тях досега само „СпейсШипТу“ на Върджин Галактик е сполучил да изпрати изпрати хора в космоса, съответно през декември 2018-та и февруари 2019-та – и то единствено до долната 80-километрова космическа граница, използвана от НАСА и военновъздушните сили на САЩ. Другите разработчици все още се бавят, като понякога преминават през идентични проблеми. Например СпейсЕкс и Боинг проведоха успешно тестовите запалвания на новосъздадените ракетни двигатели, но веднага щом се стигна до интегрираните изпитания на цялостните системи, настъпиха течове, аварии и дори експлозии.
Безспорно разработчиците могат и днес да се облегнат на някои натрупани познания от предходните поколения, като се осланят на стари чертежи и изчисления или като анализират решенията, които са били взети за преодоляването на една или друга трудност.
Но дори и да се опитат да повторят постигнатото от 60-те и 70-те години, не е толкова лесно. Модерните специалисти не могат просто да разчитат на хардуера от 60-те, тъй като компонентите отдавна са спрени от производство. Всичко трябва да се прекрои отново със съвременна техника. Междувременно космосът си остава също толкова смъртоносен и труден за усвояване, колкото е бил и по времето на Гагарин. Освен това ние вече не живеем в епохата на военната надпревара, когато САЩ и СССР са гонили престиж и за тях донякъде е било оправдано да пращат хора в орбита като пушечно месо. Днес светът е много по-спокоен и мил, а хората са крайно чувствителни към всяка неправда – включително и към смъртта на астронавти. Всеки от съвременните разработчици на кораби провежда множество безпилотни изпитания и минават дълги години, преди някой да се осмели да прати човек в космоса.
Като заключение бих желал да кажа, че съм умерен оптимист за космическото бъдеще на човечеството. Технологичният напредък не подминава и космонавтиката, поне що се отнася до ракето- и спътникостроенето. Благодарение на миниатюризацията на технологиите днес всеки човек може да се сдобие с мъничък спътник за стотици (дори десетки!) долари. Най-малките сателити започват да стават общодостъпни подобно на дроновете. Силно се надявам, че революцията няма да подмине и пилотираните космически системи и че дългоочакваните туристически екскурзии до орбита са осъществими. Просто са закъснели във времето.