Последните дни във въздуха се разстла атмосфера на щастие, не минаваме и без очакваните радостни възгласи по повод загубата на повторно проведените избори за кмет на Истанбул, която ръководената от турският президент Реджеп Таип Ердоган Партия на справедливостта и развитието понесе.
Ако само преди 3 години някой беше предположил, че подобна новина би предизвикала толкова радостни реакции у водещите български журналисти и анализатори, то без съмнение биха го сметнали за луд. Че как иначе?
Допреди не много време Ердоган беше възхваляван и превъзнасян като правилният ръководител на турската държава, наш европейски партньор, либерал и защитник на малцинствата и дори уверено се говореха разни неща – например как нямало нищо лошо Турция да пази небето ни. Или още колко добър бил Ердоган, че пренасочвал мигрантският поток през съседната ни Гърция.
Тогава водещи немски държавни медии пишеха патетични хвалебствени памфлети в чест на турският политик, а думичката “диктатор” никак не се мяркаше и имащите капчица здрав разум наши сънародници, противопоставили се гласно на идеята чужда (и то исторически негативно натоварена) държава да изземе по какъвто и да било начин функциите на нашата собствена и да “пази” държавните ни граници бидоха приравнени насилствено с русофили, соцносталгици и путинофили. Удобно, перфидно и също толкова манипулативно и погрешно.
Почти една цяла година в българският публичен живот мина под знака на обсъждането на една прословута конвенция за правата на жените и джендърите, подписана в турският град Истанбул и никой от същите тези анализатори не видя иронията във факта, че официален документ на най-високо ниво срещу домашното насилие е подписан в страна, която меко казано не се слави със спазване на правата на жените (да не споменаваме и за броят насилствени бракове) и така прословутите джендъри. Дали било защото традиционната там религия не е съчетаема с догмите на модерният либерализъм или по някаква друга причина е тема, която също си струва да бъде обсъдена, но в отделен разговор.
Промяната в отношението на колегите анализатори към Реджеп Ердоган и партията му обаче дойде по една вероятно напълно неразбираема за някой жител на Лихтенщайн (или друга любима нам западна държава) причина – опитът на Турция да се еманципира извън рамките на вече отдавна съществуващото единствено про-форма НАТО и да търси някакви различни от предопределените отношения с Русия на Путин.
Въобще, през изминалите вече 30 години демокрация външната политика на страната ни, поне в медийното пространство, се определяше преди всичко по вектора “За” - “Против” Русия, като крайното говорене и лозунгите помитаха всичко по пътя си. Обиграни политици и “говорещи глави” тласкаха нашенеца в която посока си пожелаеха, манипулирайки го посредством емоциите му.
Предишните 45 години “развит социализъм” на практика пък страната ни бе в ролята на “верният сателит”, а наследените от този период рефлексии на обслужващ персонал, характерни (за огромно съжаление) за народностният ни елит така и не се промениха и в годините на либерална демокрация, като бе актуализиран единствено фокусът на техните въжделения. “Европейски” замени “Съветски”, но “Съюз” си остана – удобно като в административна бланка, в която трябва да попълниш собственоръчно единствено текущата година и името си.
Разбира се - за страна като България, имаща натоварено с противоречиви емоции съвместно минало с Русия (във всичките й държавни форми и модификации) отношението към този геополитически бехемот логично следва да бъде най-малкото внимателно, а всяка стъпка – добре премислена. Но тук иде реч за нещо друго.
Намиращото се още в зародиш свободно българско общество бе изтощено от всичко гореописано, задушено като цвете от плевел. И за това положение на нещата вина има далеч не само бившата комунистическа партия. Десницата на Прехода (Ех, прословутият “Преход”, никой не се намери да обясни на народа ни, че крайна цел и посока в либералното общество просто няма, няма и как да има, остана само тая куха и нищозначеща дума.) се провали чрез нелепият си битов реваншизъм и се удави в посредствеността на преобладаващият си електорат. Това е и причината в българското политическо пространство толкова дълго време да липсва не просто идеология, но и да липсват идеи.
Но за изминалият повече от четвърт век след падането на тоталитарния режим израсна, образова се – къде със собствени сили, къде по апокрифни начини – едно цяло поколение хора, млади мъже и жени, които са уморени от липсата на обективност, граничеща с фанатизъм у предшествениците им.
Едно поколение от хора, макар и с недостатъци като всички останали, но все пак годни да водят свободен живот и да разсъждават самостоятелно, извън обремененото минало.
За тези хора мисленето чрез клишетата и асоциациите на предходното поколение не само са неразбираеми, те нямат смисъл. Те желаят да говорят за конкретни и практични решения, а разломът по който са разделени не е “русофили” срещу “русофоби” (което реално е сблъсък от началото на предходния век, опитан да бъде посъживен през последните години, но реално - неуспешно), а “прогресивни” срещу “консервативни”. И точно това са хората, които ще задават дискурса в общественият и политическият живот на страната ни през следващите десетилетия. Време е родната експертиза да осъзнае това.