“Снимката е тайна по повод тайна.“
Думите на фотографката Даян Арбус описват, както снимките, така и личността на американския уличен фотограф Вивиан Майер. Открита по случайност на края на живота си, след повече от 150 хиляди кадъра, прекарала цял живот в Ню Йорк и Чикаго като гувернантка, Майер не използва камерата нито като оръжие, нито като далечен наблюдател на човешкия живот. Самата тя описва себе си като шпионин, тъй като обективът й се крие прекалено близо, на една ръка разстояние. Струва ми се обаче, че и това описание не предава онова, което фотографиите й ни внушават най-силно. В тях не откриваме нито тежък социополитически заряд, нито някаква усилена от кадъра аномалия, нито дебело подчертани символи. Всичко това се съдържа далеч във фона на фотографиите, в ума на интерпретаторите. Това, което стига до нас в работата на Майер е скромността и нежността. Тези две категории като че ли са забравени в съвременния свят, разчитащ на агресията от думата, обектива или четката. Лицата, вещите, композициите на Майер са спонтанни, премахнали ненужен контекст, почти любителски. Те са фотографии, търсещи контакт с другите, със света, а не прекъсващи го, отчуждаващи се от средата.
Защо „В нейните ръце“?
Защо не през нейните очи, през нейния обектив? Нещо притеснява в заглавието, задава ни странен въпрос. Може би всичко е скрито в малкото момиче, с мръсно от игра лице, крехко създание, напълно отървало се от клопката на времето и същевременно носещо го на ръката си под формата на груб мъжки часовник. А пък може и да потърсим посланието в снимката на Одри Хепбърн, разсъблечена от блясъка си, потънала в замазания обектив, където свитата й ръка е зловещо тънка и измъчена. Или е в онова друго малко момиче в музея, което сякаш крие нещо в ръката си, погледнало е невинно обектива, разкрил тайната, докато сестрата и майката седят замислено пред мъртвите бои на неизвестна картина? Можем и да сведем всичко до автопортрета, белязал и плаката на изложбата, където Майер държи камерата в ръцете си сякаш държи собствената си глава.
Точно тези автопортрети на Майер, превърнали се и в нейна запазена марка, потвърждават още един път значението на фотографията й, търсеща другите, искаща да влезе в контакт с тях. Виждаме единствено сенките й, които я заличават, премахват присъствието от автопортрета, превръщат го в куха абстрактна форма. Или пък виждаме отражението й в огледало, улична витрина, където Майер седи напълно непозната и невзрачна, някакво трето лице, пребиваващо на ръба на присъствието и липсата, ако цитираме философа Левинас. Причината за това е, че обективът на Майер е обектив на контакта, на срещата с хората и предметите, а не хирургически уред. Затова и автопортретите напомнят легендарната история на Каспар Хаузер, немският юноша, отраснал в килия и пълна самота . „Аз направо ще кажа, че Каспар Хаузер не просто не може да знае, че е „аз“ зад стените на своя изначален и никога от никого непосетен затвор- той и не може да бъде „аз“., пише професор Янакиев. Хаузер не просто отраства в тотална изолация, той няма лице, нито идентичност. Никой не се е обърнал към него, не е проявил нежност, за да може самият той да познае себе си.
Ясно е, че днес легендата на Каспар Хаузер би била напълно немислима.
Причината не е друга, а това, че съвременният човек не може да си представи да не е свързан със света, да не е в непрестанна комуникация. Ние много повече страдаме от липсата на самота и уединеност. Нещо повече днес идентичността и лицето дори не са в единствено число за всеки отделен човек. Хората вече притежават идентичности и лица, обитават различни роли, различни социални положения, пребиваваме в истерично разнообразие от житейски модели. Ето защо фотографската изложба на Вивиан Майер присъства като едно напомняне, връщане към нежността като условие за придобиване на пълноценни идентичност и лице, а не такива, които ползваме само за удобство.
Заглавието „В нейните ръце“ постига смисъла си единствено в символа на ръката, която проявява нежност, а не насилие. Фотографиите искат от нас да се оставим на тази наивност, с която са заснети, на почти детските шеги, които разказват- един омазан в кал човек, сниман отзад.