Истинският разговор за Европа

10:55, 10 апр 19 Сподели в: 25 Иван Стамболов - Сула Автор: Иван Стамболов - Сула
1
2
3
4
5
6

Мнозина не харесват сградата на Европейската комисия на Раковска отвън, аз пък не я харесвам отвътре, защото е схлупена и тесногръда като времената, в които живеем. Но въпреки това в понеделник я посетих, за да присъствам на поредната дискусия „Обединена Европа или Европа на нациите?“, организирана този път по инициатива на фондация "Силна Европа". Темата дали не е вече леко банална? Ами, не е, защото въпросът е актуален и ще се повдига, докато не получи някакъв що-годен категоричен отговор, което може да стане и другия месец на изборите за европейски парламент.

По сценарий един срещу друг трябваше да се изправят четирима младежи – по двама защитници на всяка от тезите. От „Милениум“ щяха да защитят доктрината за Съединени европейски щати, а от „Консерваторъ“ – за Европа на отечествата (лично аз предпочитам „Европа на отечествата“ пред „Европа на нациите“, защото „нация“ ми звучи малко карбонарско). Всички познавате същината на дилемата, за нея са ви говорили всевъзможни досадници, включително и аз, и затова няма да я обяснявам.

Какво очаква да види човек, когато го поканят на такъв своеобразен дуел по толкова съдбоносна тема?

Вероятно очаква да види някакъв голям разлом или както е модерно и умно да се казва – кливидж. Отварям скоба, за да попитам: знаете ли всички каква е разликата между разлом и кливидж? А приликата? Докато разломът е цепката между две тектонични плочи, мястото, където те се срещат, застъпват, припокриват, но и разделят, то кливиджът е цепката между двете гърди на жената, видима при по-дълбоко деколте. Приликата е, че и двете думи се използват от политолозите, когато искат да говорят за разделителна линия между идеи и светогледи – от едната страна на разлома са социалистите, а от другата – капиталистите; от едната страна на кливиджа са либералите, от другата – консерваторите и така нататък. Затварям скобата.

Така и човек, поканен да зяпа сблъсък на идеи за бъдещето на Европа, ще бъде прав да очаква, че ще се озове на ръба на бездна (разлом, кливидж), в чието недостижимо за погледа дъно клокочи катранът на преизподнята. От едната ѝ страна са застанали гримирани трансджендъри, развели знамена с цветовете на дъгата, а от другата са се опънали неонацисти с татуирани свастики върху бръснатите глави или в най-добрия случай православни фундаменталисти, развели патриаршески бради. Уви, това е представата на мнозина, когато се заговори за съвременните измерения на либерализма и консерватизма.

Гледката, на която попаднах, обаче се оказа съвсем различна. От двете страни на модераторката Жулиета Пенева (сама по себе си освежаваща гледка) се оказаха четирима типологично еднакви младежи – спретнати, с интелигентен облик. Умни, образовани, подготвени, способни аргументирано да защитят тезите си за радост и възхищение на публиката. Дендита, излезли да разменят любезни духовитости преди първото вечерно питие и да поспорят дали оркестърът да изсвири до-диез или ре-бемол (запознатите със солфежа знаят, че двете са едно и също). И тогава започнах да фантазирам: ако имам една много дълга и в голяма степен всемогъща ръка, не мога ли да се пресегна и да разместя младежите? Не мога ли да туря либералите от страната на консерваторите и консерваторите от страната на либералите? Или пък да взема един консерватор и да го туря до либерала, след като от там съм взел един либерал, за да го поставя до останалия самотен консерватор?

Кое кара един такъв младеж, великолепен младеж, връщащ вярата в бъдещето у киселяци като мен, да бъде либерал или консерватор в такава крехка, милениумна възраст?

Най-лесният отговор би бил: животът, който му се е случил да води, средата, в която се е родил и през която е тръгнал да завладява света, политическите среди, в които е попаднал, идеологията, която е избрал, за да утвърди личността и своето право на мнение за общото бъдеще. Но това би бил вулгарен детерминизъм. Не може да няма и нещо друго, нещо по-божествено, защото къде сме тръгнали, Господи, Боже наш, ако в живота ни няма нищо божествено!

И тогава у мен се оформи въпрос, който може би даже бих задал и по микрофона, когато Освежаващата гледка дадеше думата на публиката, ако времето не беше напреднало и ако нямаше прекалено много желаещи да питат. Въпросът би бил следният:

Господа, безспорно въпросът дали евродепутатите ще се избират пряко или през националните партии, ще има ли ЕС обща съдебна влас и кой ще я контролира, ще има ли федерални сили и могат ли да се превърнат те в невиждан досега репресивен апарат – безспорно тези въпроси са много важни и заслужават час по-скоро да получат своя отговор, но не минават ли те през осъзнаването на един базисен принцип, през нещо много по-първично, а именно: необходимостта човек да се откаже от собствения си суверенитет в името на обществения, да жертва собствената си воля в името на някаква друга?“.

И още: „В какво качество всеки един от вас би жертвал частното в името на общото: в качеството на личност или в качеството на индивид? Накратко, господа, въпросът и молбата ми към вас са следните: дайте определение на „личност“ и на „индивид.

И добре че не зададох този въпрос, защото разговорът щеше да се проточи до посред нощ и накрая чистачката щеше да дойде и да изхвърли всички либерали и консерватори с метлата.

Затова и тук оставям въпроса отворен – нека всеки отговори съм за себе си, пък ако отговорът му се получи добре, ако много си го хареса, нека го изпрати на редакцията, тя ще се зарадва. Ще си позволя да дам само един жокер: всекиму ще бъде много трудно да определи разликата между „личност“ и „индивид“, без да вземе под внимание понятията „църква“ и „съборност“.

Човекът се състои от материална и нематериална част. Човек без душа е труп, а без тяло е призрак. Без двете е нищо, небитие. Ще се учуди ли някой, когато научи, че за обществото важи абсолютно същото? Има схващане, според което личността е пълнота, тя не е част от Църквата, не е част от света, а цялата Църква и целият свят; точно както в парченце от холограмата се съдържа целият образ. Според друго схващане индивидът е елемент, част от цялото (но не и цялото цяло в неговата пълнота); в добрия случай индивидът може да е самодостатъчен за себе си, в идеалния случай индивидът може да е и Свръхчовек, но той е отпаднал от цялото и затова е алиениран и самотен, па макар и величав. Индивидуализмът на съвременното общество и по-специално неговият страх от самотата го превръщат в най-долнопробен колективизъм. А колективът не е нищо повече от мравуняк, машина, в която човекът, индивидът, личността не е образ на цялата машина, а само винтче, което не знае какво се случва отвъд него.

И така, първо трябва да сме наясно с доктрината за човека, а после да решаваме бъдещето на Европа. Знае се, че както човеците, така и народите имат душа. Когато се докаже, че душа имат и континентите, и цивилизациите, тогава всичко ще е доста по-подредено. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Сподели в:

За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.