Бог да ви поживи, мистър Вонегът

13:33, 06 апр 19 Сподели в: 25 Яким Петров Автор: Яким Петров
1

Размисли по случай 50-годишнината на “Кланица 5”

 

 Получих интересна реакция от моя приятелка, когато й казах, че „Кланица 5“ на Кърт Вонегът, която на 31 март навърши 50 години,  днес е по-актуална от всякога, защото сме заобиколени от събития, свързани с актове на омраза.  Дадох пример със случилото се в Крайстенчърч, Нова Зеландия преди малко повече от две седмици. Тя сякаш се сепна, запъна се, след което ме запита кое беше това събитие, онова там, дето убиха едни мюсюлмани, някакъв психопат, познаващ балканската история. Аз потвърдих, защото нейната информация беше правилна, но заедно с кимването ми в мен се настани странно подозрение към объркания й глас, лишеното от емоция изреждане на новинарски факти.  

„Кланица 5“  е роман с един въпрос, скрит зад целия хумор и фантазия на Вонегът. Как мислиш, усещаш  и изговаряш необяснимото зло, което  в книгата  е под формата на бомбардировките над Дрезден, на които самият автор е бил свидетел. Как пишеш за нещо толкова жестоко и необяснимо, надхвърлящо дори писателското въображение?

Отговорът на Вонегът, дошъл 25 години по-късно с написването на „Кланица 5“ е скрит във фразата – “Така е то.“, която се среща 106 пъти из текста. Фразата звучи зловещо, разкрива пълното безсилие на човека пред жестокото, показва ни обикновеността на злото, неговата обичайност и оправданост. „Синът Божи бил съвсем мъртъв. Така е то.“

 „Така е то“ звучи и в текста на известната Хана Аренд от същата епоха  „Айхман в Йерусалим- репортаж за баналността на злото“. Митът за чудовищността на нацистите, тяхната болест и уродливост, въплътена в един от архитектите на Холокоста Адолф Айхман, бива разрушен, за да представи Айхман като обикновен, не много интелигентен, бюрократ в опит да се изкачи по етажите на Третия Райх. Трябва да   кажем, че и двете книги са били и са обекти на сериозна критика и до днес. Опитите за забраняване на „Кланица 5“ в САЩ като че ли непрестанно къкрят под похлупака на свободата на словото, а идеята на Хана Аренд балансира върху ръба на скандала от датата на публикуването си, когато философът Гершом Шолем коментира тезата й за баналността на злото като прост слоган, но не и продукт на задълбочен анализ. Струва ми се обаче, че дори критиките да са основателни, в двете книги присъства много истина, която само бива потвърдена от неугасващата им полемичност. Те очертават своеобразна рамка, модел на съвременното мислене на злото. А както повечето неща в съвремието ни, рамката е парадоксална.

Преди да видим що за парадокс е злото, трябва да кажем защо   то е вкоренено толкова надълбоко в съвремието. Отговорът е повече от очевиден. От пазители на свободното слово, медиите се превърнаха в лешояди. Това собствено е и заглавието („Лешоядът“ с главна роля на Джейк Джиленхол) на един филм от преди няколко години за амбициозен репортер, който видяхме да влачи човешки труп в опит да намери по-добър ъгъл за снимане. Ежедневни кадри на зло заливат екраните ни- от елементарни груби думи до масови убийства. Злото се превърна в ценна валута, за която тече френетично състезание. При този наплив от информация за злото и поставянето му в центъра на новинарската емисия, как се очаква то да предизвика по-остра реакция от театрално вдигане на рамене, да бъде прието за повече от баналност, от реалити шоу? Количествените натрупвания, водят до качествени изменения, би казал бащата на марксизма Хегел.

И все пак, злото не може да бъде нормално. Извършителят винаги е психопатичен, болен, необясним. Това ни помага да се дистанцираме от него и от акта му, дава ни самочувствието, че сме добри, в норма-  функциониращи членове на обществото. От друга страна обаче, злото не може да присъства единствено в митичния свят, злият не е извънземен. Следователно неговите действия са част от същия социалния апарат, част от живота, който ни прави легитимни и добри граждани. Ето къде се ражда и парадокса на днешното зло. Ние едновременно се дистанцираме от него, взимаме моралната дума, поставяйки злото като аномалия и в същото време, когато то неминуемо се случи, въздишаме дълбоко, измъмряме „да не дава Господ“, след което го забравяме, изтласкваме го до зелените хълмове на Нова Зеландия. „Така е то.“ е кулминация на това противоречие.

Парадоксът направи злото централна тема на съвременното мислене, което самата Хана Аренд потвърждава. Причината за това е, че злото е и винаги е било разглеждано като обратното на доброто и когато то е заключено в противоречие, и на доброто не му остава нищо друго освен да поеме по същия път. Само че парадоксът на доброто не работи в негова полза. Той изкарва доброто от нормата, насажда у нас съмнение към акта на безрезервно добро, към помощта, която не очаква нищо в замяна. Ние хем искаме хората около нас да са добри, да се държат добре с нас, но и същевременно ги подозираме, ставаме мнителни, когато някой просто ни помогне ей така, за спорта. Така ли трябва да бъде или просто „Така е то.“.

И, за да не сме толкова песимистични към настоящето, ето как завършва „Кланица 5“:

      „ А някъде там, бе пролет. Затвориха мините за трупове. Войниците отидоха да се бият срещу руснаците. В предградието жени и деца копаеха окопи. Били и останалите от групата бяха заключени в конюшнята в покрайнините на града. А после, една сутрин, те се събудиха и установиха, че вратата е отключена. Втората световна война в Европа бе свършила.

    Били и другите излязоха на сенчестата улица. Дърветата се разлистваха. Там вън нямаше никакво движение. Виждаше се само една изоставена каруца, теглена от два коня. Каруцата бе зелена и имаше формата на ковчег.

Птичките говореха.

Една от птичките каза на Били Пилгрим: „Пиюк-пиюк-пиюк?“ „

 

Сподели в:

За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.

Най-нови Най-четени Най-коментирани