Неотдавна написах, че „управляващите от ГЕРБ вече стъпват по много тънък лед и всяка следваща грешна стъпка може да е фатална”.
Тогава още не беше избухнал скандалът с апартаментите на „Артекс”, но вече се бяха натрупали някои сериозни поводи за раздразнение – „реверансът” към Главно мюфтийство и неговите дългове, промените в Изборния закон, проблемите с новите касови апарати, серийните издънки по столичната улица „Граф Игнатиев”, забраната за пушене на наргиле на закрито... И ако „Апартаментгейт” все пак е поставяне на властта пред свършен факт, от който тя следва да се опита да минимизира щетите (не се наемам да оценявам доколко успешно се справя, тъй като нямам претенцията да съм ПР специалист), то има действия, които се оценяват най-вече в контекста на приближаващите избори и все по-засиления обществен интерес към актуалната политика.
Последващите ходове на ГЕРБ изглеждат като „стъпка напред, две назад”. Заявката за общо явяване със СДС на изборите вдъхна надежди за по-добър резултат, но ефектът от това почти веднага бе анулиран от налагането на Мария Габриел за водач на листата. Водач, който:
- има нулева харизма (Ева Майдел би била по-добър избор)
- е с чуждестранна фамилия (тук етиката и кавалерството ме спират да опиша как това се възприема от редовия избирател)
- говори на „брюкселски диалект”, трудно разбираем за 99.5% от аудиторията, включително и за онези, които следят в дълбочина европейската политика
- така и не стана ясно каква точно работа свърши като еврокомисар (но ако някой се разрови, ще установи, че точно в нейния ресор са скандалните опити за налагане на цензура в интернет)
- защитаваше тежко непопулярни у нас каузи като „Истанбулската конвенция”
Някак си изглежда обречен „още от съблекалнята”, особено срещу опонент като Елена Йончева. По каква логика ГЕРБ предпочете Габриел пред Ковачев и Новаков? Да, тя е българският еврокомисар, но от нея се очаква да печели гласове на български избиратели, а не на служители в Еврокомисията...
И ако горните мисли би трябвало да навеждат на сериозно притеснение за крайния резултат на 26 май, то последната (засега) проява на управляващите оставя всички ни без думи. Поставянето на Данаил Кирилов на поста министър на правосъдието е толкова потресаващ акт, че звучи направо като погребален звън за властта. Досегашният шеф на правната комисия в Народното събрание има меко казано спорна експертиза, но за сметка на това е с безспорно незавиден обществен имидж. Да назначиш за министър човек с прякор Дани Белята в момент, в който партията ти се тресе от мегаскандал, обществото е необичайно силно фокусирано върху твоите издънки, отделно друг твой министър (Николина Ангелкова) е под прицел, а непосредствено преди началото на предизборната кампания си загубил устойчива в последните две години преднина (социологията вече показва изравняване между ГЕРБ и БСП), си е доста иновативно решение, но напоследък от ГЕРБ са силно мотивирани да докажат, че за смелите сърца няма нищо невъзможно. И като за капак, изборът ти е на политик, който до неотдавна е бил в редиците на БСП. С което и последната крепостна стена в стратегията на ГЕРБ („пазим ви да не дойде БСП на власт”) започва да се пропуква.
ГЕРБ усилено върви към влизане в учебниците по политология, раздел „Как да загубим спечелени избори”. Засега палмата в това отношение се държи от Петър Стоянов и размахания от него доклад срещу Богомил Бонев през 2001 година. Но за сметка на това, гражданите за европейско развитие правят поредица от уверени стъпки да засенчат онази чутовна идиотщина.
Всичко това обаче едва ли е нарочно. ГЕРБ няма никакъв интерес сама да сдава властта, но стъпка по стъпка може да го направи. Като човек с десетгодишни наблюдения на политическите среди, смея да твърдя, че много от грешките, гафовете и необяснимите ходове не са в резултат на конспирация, а на съвсем прозаични причини – самозабравяне, лоша преценка, грешни анализи, скъсване с реалността... А често и глупост. Онази глупост, без която очевидно не можем...