Паметниците от съветско време

Какво да правим със паметниците и символите на отминали режими е въпрос, който ще тежи и на следващите поколения. Особено, когато се касае за монументи, посветени на съветската армия и за чието здраве, и поддръжка, се застъпва Руската федерация. Друго би било, ако и в Кремъл бяха загърбили категорично миналото на СССР, а не само определени части от него. Отминалите десетилетия, от рухването на омразната в Европа комунистическа империя, не донесоха еднозначен отговор на въпроса с паметниците и противоречията сред хората продължават. Надеждата е, че решението ще се появи в близкото бъдеще, най-вероятно провокирано от събитие. Жалко е за тази част от обществото, която се чувства обидена от присъствието им. Жалко е и за онези, които са се вкопчили в онова, според тях достойно, минало, което не издържа на обективния съвременен поглед и бе посочено като невярно, унизително и престъпно.

У нас да се определя Съветската армия като освободителка е историческа шега. Проява е на черен хумор, предвид поставената на власт БКП от "освободителите", както и последствията от този акт за България. Обстоятелствата и конкретните исторически факти не помагат за еднозначен отговор на сериозния въпрос, да се рушат или поддържат монументите. Паметникът уви не е сграда, на която да се смени функцията и така да се гарантира оцеляването и. Тук, въпросът опира до емоционални оценки, които си противоречат, а вероятността, че идните поколения няма да са им подвластни, също среща опоненти.

Пример за напредък по темата е Грузия. В тази държава няма причина да се гордеят, че са дали на света Сталин. Точно обратното, грузинец по рождение, този комунист и тоталитарен лидер на СССР е избил, според данни, около 200 000 свои сънародници, мъже и жени. А грузинците не са голям народ, днес в Грузия живеят под четири милиона. И все пак, предвид известността, историята и мястото на Сталин в нея, в Гори - родния му град, е съхранена къщата на родителите му, както и огромният музей издигнат по времето на СССР. Запазили са го, но са отделили пространство за кървавото му наследство и престъпленията, които извършил.

В Европа процесите на разрушаване на стари и съграждане на нови паметници е интензивно, и това е съвсем естествено след големи исторически промени и преоценки на миналото. В някои страни този процес дори се ускорява. В Украйна през 2015 г. бе приет закон за декомунизация, който стимулира премахването на комунистически символи и паметници. Стигна се дори до нежелано обезобразяване на монументи на герои от Втората световна война. В Полша тази инициатива бе ускорена от изменен закон за декомунизация през 2017 г. Това позволи премахването на 230 съветски военни паметници от местните власти само за една година. Интересен пример в това отношение е Чехия, където на два пъти се предефинира надписа на паметника на маршал Иван Конев, за да се подчертае ролята му в подтискането на Пражката пролет през 1968 г. В останалите европейски страни паметници, свързани с комунизма, макар и защитени от закони, са често обект на опустошения, напръскване със спрей, боядисване и вандализъм от всякакъв тип. Наскоро бе разбит с чук и нашарен надгробния паметник на Карл Маркс в Лондон.

Нашият паметник на Съветската армия в центъра на София също често е обект на подобни действия през годините и не се забелязва тенденция за затихването им. Неговата централна група изобразява чуждия войник, с една глава по висок от нас, "освободените", които държим на ръка и следващото поколение - малко дете. Популярен е под жаргонното наименование "МОЧА" (Монумент на окупационната червена армия), но също така са известни и думите на покойния именит скулптор Александър Дяков: "В центъра на столицата си държим апотеоз на своите окупатори". Най-малкото е редно да бъде променен надписа със златните букви: "На Съветската армия освободителка от признателния български народ". Обидно е, но също така е добро доказателство за фалшивия характер на разказа "СССР като освободители" тук.

Иронията е, че такива паметници, издигнати с цел да напомнят героичното минало на бъдещите поколения, днес по-скоро предизвикват антипатия. Показателно е и отношението към тези, които прославят съветския империализъм. Те са и постоянен източник на напрежение в отношенията с днешна Русия.