Съюзът на демократичните сили намери своята формула за участие в евровота на 26 май. „Сините” ще се явят в коалиция с ГЕРБ, като в общата листа ще присъстват поне двама техни представители, един от които на избираемо място.
По традиция, социалните мрежи веднага се изпълниха с коментари, в повечето от които емоциите надделяват над разума и трезвата преценка. А именно трезвата преценка сочи, че това решение е един доста добър ход на „синьото” ръководство.
Първо, политическата цел, която се поставя на всички избори, е реализирането на мандат(и) – в случая в Европейския парламент. А когато една партия, чийто електорален потенциал се изчислява на около 20 хиляди души, или приблизително 1/6 от необходимите за депутатски мандат, получаването на сигурно избираемо място в листата е несъмнен успех. За сравнение, перспективата пред СДС, предлагана от „Демократична България”, бе 4-о или най-много 3-о място в листата, при реалистично между един и нито един спечелени мандати. А дори и ниският праг за преференция да бъде възстановен, едва ли точно кандидатът на СДС би успял да измести останалите. Напомням, че в общата листа на Реформаторския блок за предишните евроизбори, на СДС бе дадено трето място в листата, след ДБГ и ДСБ. Тогава най-добре поставеният кандидат на СДС Божидар Лукарски събра 4 864 преференции, докато кандидатите на ДСБ (Светослав Малинов) и на ДБГ (Меглена Кунева) се оказаха далеч пред него съответно с по 39 173 и 21 306 преференции. Толкова за шансовете на СДС да вкарат евродепутат през листата на „Демократична България”.
Що се отнася до общата листа с ГЕРБ, там рискът за СДС е ако техният кандидат бъде изместен именно с преференции от други кандидати. Но, дори и да се случи така, най-вероятно Бойко Борисов ще нареди на някои от своите да отстъпи мястото си в Европарламента за сметка на СДС. Както беше наредил след едни други избори да се анулира ефекта от феномена „15/15”.
Второ, няма нищо неестествено в това две партии, които членуват в едно европейско политическо семейство (ЕНП) да се явят с единна листа. Неестествено е да се явиш в коалиция за евроизбори, в която две от партиите се надяват да вкарат евродепутат в две различни фракции на Европейския парламент, а третата все още да не се еопределила към кое европейско семейство принадлежи, и в един момент да прати евентуалния свой представител в трета фракция. И още по-неестествено е изборите за Европейски парламент (на които се очаква да избираме бъдещето на ЕС и в частност ролята на България в него) да станат заложник на вътрешнополитическите ни борби, битки и боричкания. Макар че, най-вероятно така ще се случи.
Трето, общата листа ГЕРБ-СДС може да има и синергичен ефект. Когато СДС и ДСБ се явяват заедно на избори, получават подкрепа от „синята периферия” – избиратели, които са извън твърдите ядра на двете партии, но традиционно симпатизират на „старата десница”. При отделно явяване, мнозина от тях гласуват „на сигурно” за ГЕРБ. Е, сега коалицията между СДС и ДСБ не се получи, но тази периферия има възможност да гласува преференциално за „синия” кандидат. Което дава възможност за един мандат повече и, най-важното, намалява вероятността от победа на БСП (както знаем, в момента ГЕРБ и „червените” са с доста изравнени сили, а при Столетницата се появи допълнителна драма с изтласкването на председателя на ПЕС Сергей Станишев на второ място в тяхната листа).
Що се отнася до ГЕРБ, общото явяване със СДС има безспорно положителен имиджов ефект. ГЕРБ от доста години е изместил електорално „традиционната десница”, но някак си все му липсваше аурата, която СДС притежава като партията, успяла да осъществи големия успех на българския Преход – изваждането на страната от посткомунистическата тиня и поставянето й на европейски релси. Успех, който бе постигнат най-вече благодарение на управлението на ОДС (т.е. СДС) между 1997 и 2001 година. Сега ГЕРБ, освен, че е „голямата” партия вдясно (макар „дясното” в нейните политики често да е под въпрос), може не без основание да претендира, че е приемник на „старото дясно” – не само като избиратели, а и като политически бранд.
СДС от доста време е в миманса на българския политически живот и бавно, но сигурно, вървеше към изчезване. Този ход може да се окаже „последния влак” за „сините”. А дали наистина ще се получи така, предстои да видим...