Президентът образува нов орган – Стратегически съвет. Вчера (18 март 2019) всички медии писаха за това, но публикациите им бяха еднакви – препечатка на новината от сайта на Президентството. Самия указ поне аз не успях да намеря, изглежда не са го намерили и другите; сайтът на Президентството няма търсачка, няма и раздел „укази“. Единственото което знаем (освен биографичните справки за членовете) е следното:
„Държавният глава Румен Радев създава със свой указ Стратегически съвет към президента на Републиката. Стратегическият съвет е консултативен орган, работещ на обществени начала при президента на Република България и има за цел изготвянето на документи със стратегическо значение, позиции, становища, анализи и др.“
На пръв поглед е малко объркващо. Нима тази огромна сталинстка сграда с гвардейци отпред няма достатъчно административен капацитет да изготвя „документи със стратегическо значение“, та се налага привличането на външна интелектуална мощ? В многобройните кабинети и канцеларии няма ли кой да изготвя анализи? Позициите и становищата не са ли работа на политическия кабинет и пиарите? Или може би становищата, анализите, позициите и най-вече „документите със стратегическо значение“ ще имат по-голяма тежест, ако са изготвени не от анонимни чиновници, а от ярки обществени фигури, мастити субекти на авторитет, извори на доверие и уважение. Но такива ли са членовете на Стратегическия съвет? Вероятно те са честни и принципни хора, добри професионалисти, съвестни труженици всеки на своето поприще, но със сигурност не са шампиони по популярност и никой от тях не е просиял като стратегически визионер, каквато е заявената идея. Странен орган...
Обаче новият съвет спира да ни учудва, когато си припомним заявката за неговото създаване. Още през януари Румен Радев се закани, че „ще създаде съвет за стратегическо развитие на България, който да предложи алтернативи на икономическия и идеен застой в страната“. Даже и аз писах тогава за това, чудейки се и гадаейки какъв ли ще да бъде този съвет, след като се създаде. Тогава той изглеждаше като бъдещ алтернативен властови център, едва ли не като някаква хунта, пък сега се оказва, че не е. В деня след създаването си прилича на клуб, в който членуват „някакви хора“ с намерението в неопределеното бъдеще да извършат „някакви дела“. Какви дела? В заявката на президента отпреди два месеца ясно е казано: „да предложат алтернативи на икономическия и идеен застой в страната“.
Ето значи срещу какво е изковал меч Президентът – срещу икономическия и идейния застой. И този меч е новият Стратегически съвет.
– Но, чакайте! – ще се намери някой да каже. – Брутният вътрешен продукт на България през миналата 2018 година е бил с 33 милиарда и 154 милиона лева по-голям в сравнение с 2010, като оттогава досега непрекъснато се е увеличавал при всевъзможни правителства и парламенти. Това ли е „икономически застой“? С какво точно ще се бори съветът, с какви средства, с какви нови и нечувани „стратегически идеи“?
Приведените данни са от Националния статистически институт и с тях би трябвало да са запознати както президентът, така и разнообразните му консултативни съвети. На мен обаче ми е много по-интересно в какво се изразява според Румен Радев не икономическият, а „идейният застой“ и как Президентът възнамерява да го бори чрез новия си орган. Да влезем в ролята на дървения философ и да поразсъждаваме.
„Застой“ би трябвало да означава отсъствие на развитие или на каквато и да било друга промяна в дадена система за определен (разбирай вече тревожно дълъг) период от време. Дори и най-неизкушеният наблюдател ще забележи, че за да регистрираме „застой“, трябва да изберем някаква изходна точка, по отношение на която да установим, че не е настъпило развитие или някаква друга промяна. Коя е изходната точка на Румен Радев? Виж, за това вече можем само да гадаем.
Възможно е изходната точка да е поставена в детството на Президента. Понеже той ми е набор, със сигурност мога да твърдя, че е бил пионерче, а после и комсомолец. Каква е била тогава неговата идейна ситуация и спрямо нея ли днешна България се намира в „застой“? Тогава ни възпитаваха в атеизъм и пролетарски интернационализъм; знаехме, че по-лоши от Западна Германия са единствено Съединените щати и че ако не бяха съветските ядрени ракети, натовска Турция отдавна да ни е превзела.
Не, застоят не започва оттам, защото само десетина години по-късно пролетарският интернационализъм се превърна в национализъм от социалистически тип, българите от славяни станаха хуни, развяха се конски опашки, издигна се НДК и Людмила Живкова остави своята ярка следа в българската духовност, въоръжена с идеите на семейство Рьорих и делото на Ванга. Последваха я интелектуалци, които по размаха на своята духовност засенчиха трубадурите на Тодор Живков от априлското поколение, които пък на свой ред бяха въстанали да сменят трубадурите на Сталин и Вълко Червенков от предишния период, известен като „култ към личността“. Румен Радев със сигурност е учил както за благодатните повеи на априлския пленум от 1956, така и за Людмила Живкова, траките, прабългарите, асамблея „Знаме на мира“, Камбаните на околовръстното (помните ли: бим-бам?) и Класическата гимназия. Очевидно дори и в половинвековната история на социализма не можем да говорим за „идеен застой“ защото в него има поне две идейни промени, граничещи с революции.
Какви идеи дойдоха след 1989? Водещата идея беше свободата. Свобода от всякакъв вид, облечена в дрехата на антикомунизма. Свобода дотам, че в емисиите на централните новини излъчваха репортажи от конкурси „Мис монокини“, в киносалоните се пушеше и сделките ставаха не с конкурси по ЗОП, а с джентълменско ръкостискане. Имаше и мутри. Комунистите се бяха изпокрили от страх да не постъпят с тях така, както техните бащи и дядовци постъпиха с „бившите хора“ след 1944.
Разбира се, никой не постъпи така и стана ясно, че комунистите не е имало от какво да се страхуват. Не беше приет даже и закон за лустрация. Антикомунизмът постепенно престана да бъде водеща идеология и нещата започнаха да се уталагат в посока от буйна свобода към мъдра и справедлива регулация. Регулация на всичко.
Някъде по това време думата „бизнесмен“, която звучеше така гордо през 90-те, се превърна в мръсна. Бизнесменът (малкият, не олигархът) стана човек, който по презумпция е престъпник, виновен е пред всички, длъжен е на всички, трябва да плаща за всичко, което му се поиска, и да си трае.
Преходът от демокрация на свободата към демокрация на регулациите и бюрокрацията е много сериозен преход. Толкова сериозен, че днес се поставят под съмнение дори достойнствата на самата демокрация. Този тих и коварен преход се състоя в края на 90-те години и в началото на 21 век. Той буквално промени мирогледа на хората и по никакъв начин не може да се нарече „идеен застой“. Следователно и 90-те години не могат да са изходната точка на президента Радев. Какво се случи по-нататък в света на идеите?
Така нареченият „либерален консенсус“, за който сме говорили и друг път, започна да се изчерпва. Назря необходимост от сериозно преосмисляне на идеите и ценностите на онази цивилизация, от която, независимо как я наричат и класифицират, и ние сме историческа част. Катализатор, фактически старт на това преосмисляне беше мигрантската криза и възхода на националистическите партии, които оформиха нов полюс на политическия глобус на Европа и след като противоположният полюс се зае от зелените и разни други крайни левичари, досегашните класически леви и десни се оказаха натъпкани заедно в един голям и безличен център.
През 2016, няколко месеца преди Румен Радев да стане президент на България, Орбан и Качински, по повод назряващият тогава Брекзит, се обявиха за културна контрареволюция и напомниха, че „богатството на Европа е в многообразието на нейните култури, техните различия и различните структури. Опитът да се интегрират тези елементи ще превърне европейската култура в попкултура, де факто американска, което ще ознаменува огромно влошаване за Европа“.
Какво е това, как да го определим: като „идеен застой“ или като идейна революция (в случая контрареволюция – термин, който много би се харесал на Честъртън)?
Само за две години оттогава (през които Радев беше президент) светът, а заедно с него и България, се промениха дотолкова, че вече не приличат на себе си. Политическите разломи се усложниха, предишните леви се чудят какви да се пишат: социалисти, християни или патриоти; предишните десни търсят идейни и политически съюзници сред зелените и либералните космополити. Днес, в навечерието на поредните европейски избори, континентът се тресе, световни интелектуалци пишат отворени писма, плашат с възраждащ се фашизъм, български професори чакат да ги извозват с камионетки в концлагери заради неустоимата им гражданска позиция, сочат мрачната сянка на нова руска империя, протягаща към цивилизацията северни и южни газопроводи като пипала на гигантски октопод; българската десница отказва да членува в ЕНП, българската левица остракира председателя на ПЕС... Базисните ценности се преосмислят, Бог се завръща и спряната от Фукуяма история продължава своя ход в съвсем неочаквана посока.
Това ли е „идеен застой“? Та ние едва ли сме били свидетели на по-мощен идеен кипеж от края на 18 и началото на 19 век насам!
Румен Радев много добре усеща този кипеж. И той, наред с БСП, иска да яхне „консервативната вълна“, която минава за модерна (доживяхме и този оксиморон: консервативното да е модерно). За какво му е тогава Стратегически съвет, който да се бори с „икономическия и идеен застой в страната“?
Отговорът не е труден. Румен Радев търси своя път след края на мандата. Нещо повече, докато все още е президент, той се опитва да води политика, каквато не приляга на институцията. Същата амбиция имаше преди него и Георги Първанов и аз не знам защо Радев не изучава неговия опит. А може и да го изучава, знае ли човек.
За какво му е съветът? Очевидно не може да бъде тинк-танк по въпросите на различните видове застой, защото логичните икономисти и идеолози, онези, известните и четени от всички, не са в него. Трудно ще бъде и властови център, защото няма никакви правомощия, а членовете му извън него нямат нужната политическа или икономическа тежест. Ядро на нова партия? Може, но какъв е смисълът?
Остава острието на Окам, най-простото обяснение: Стратегическият съвет е условна фигура, чрез която говори Президентът; персонаж; нещо като куклата на вентрилоквист – кукловодът говори, без да си отваря устата, а всички мислят, че говори куклата. Когато на Радев отново му се прище да направи някакво остро, пропартийно или антиправителствено изказване, Стратегическият съвет ще го оформи като свое становище, а Президентът ще свие рамене: „Какво да направя? Съветът каза така“.
В „Принцът и просякът“ на Марк Твен младият Едуард си имаше момче за бой, което да наказват, когато невръстният английски престолонаследник стори някоя беля. Мисля, че Стратегическият съвет е новото момче за бой на Президента. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.