Посещаването на опасни места по света следва да е продукт на подготовка, осъзнат риск, богата информираност и способност за критично мислене. Санитарният минимум от познания за това как работи светът диктува да може да различиш сравнително сигурните от несигурните местности, държави, региони, градове, квартали и улици и да действаш подобаващо.
На теория е възможно да ти се случи нещо лошо докато пребиваваш на най-безопасното място в Цюрих и после да преминеш напълно невредим през Кабул, Исламабад или Могадишу. Но статистическата вероятност за подобна динамика е меко казано минимална. Емпиричният изследователски метод демонстрира, че е много по-логично и очаквано да бъдеш нападнат и ограбен край фавелите на Сао Паоло, отколкото в Монако или Токио. Това не означава, че задължително ще се случи, но ти трябва да си подготвен и да може да навигираш през различните нива на риск. Особено, когато пътуваш с близки, за които си отговорен.
Всичко това трябва да е болезнено известно на всеки турист и дори авантюрист, решил да обикаля планетата. Но една съвсем друга линия на разсъждение и действие доминира определени общности и води до съвсем реални и редовни човешки жертви. Става въпрос за мисленето на много млади западни хора, отгледани в сигурния балон на средната класа, сляпо вярващи в догмата на културния релативизъм. За тях няма особена разлика между култури, цивилизации и държави, всички сме едни и същи хора, а опасността на места в Третия свят, например, е до голяма степен изфабрикувана от манипулативни медии и търговци на страх.
Тези идеалисти отхвърлят криминалните статистики и емпиричните данни като форма на токсични предразсъдъци и поставят на първо място своята топла и плюшена емоция. Емоция, която ги води на велосипеден тур из планините на Таджикистан, близо до територии на „Ислямска държава“. Това чувство на всеобхватен хуманизъм и безрезервна любов към бедни и рискови райони ги вдъхновява да обикалят страни и градове, в които средният брой на убийства на глава от населението е буквално десетки пъти над този в родните им места.
Подобен глазиран идеализъм твърде често води до познат и пагубен развой на събитията. Медиите първо съобщават, че млади туристи от Европа или САЩ са изчезнали някъде в Африка, Латинска Америка, Централна Азия или Близкия изток докато са били сами на авантюристично пътуване. Издирването продължава няколко дена и после намират телата им.
Най-актуалният случай е смъртта на Катерин Шоу. (На снимката) Трупът на 23-годишната британка беше открит в планински район в Гватемала след няколкодневно издирване. Започва криминално разследване. Вероятно Катерин е била убита.
Наскоро насилствената смърт сполетя двойка от Вашингтон, предприела приключенски поход през Африка и Азия. В Таджикистан младите, образовани и успешни американски граждани бяха прегазени от бойци на „Ислямска държава“ заедно с още двама велосипедисти. Техният дневник на пътешественици разкрива гибелен развод с реалността и потресаващ когнитивен дисонанс. На една страница те репортажно описват как са били нападани в африкански държави и после философстват, че няма такова нещо като опасни страни и култури, а посетените места от Третия свят са разкрили пред тях красотата на човечеството в контраст с корпоративната грозота на Запада.
Две скандинавски студентки бяха брутално убити в Мароко в края на 2018-а година. Те са обикаляли сами отдалечени планински райони и са станали жертви на група марокански мъже.
Прави впечатление, че много от тези сходни трагедии включват жени, които решават да пътуват самостоятелно до райони, известни с изключително враждебното и потисническо третиране на жените. Някои от тях искат да докажат, че това са просто предразсъдъци и „фейк нюз“. Такъв е случаят с италианската феминистка Пипа Бака, която беше изнасилена и убита в Турция, докато провеждаше своя поход за мир, облечена в сватбена рокля. Нейната цел е била да докаже, че няма разлика в културите и жените няма от какво да се страхуват по местата, за които има тонове доказателства, че има от какво да се страхуват.
Тук разликата между факт и чувство е буквално разликата между живот и смърт.
В графата на смъртоносния идеализъм трябва да включим и американския турист Джон Чау, който реши да се прави на мисионер с изолирано от цивилизацията индианско племе на един от Андаманските острови. Младият мъж беше убит от копията на недокоснати от модерността хора, за които се знае, че са извънредно враждебни към непознати посетители, а достъпът до техният хабитат е забранен.
Никога не бих завел жена на неорганизирано и неподсигурено пътешествие в доказано рискова страна и със сигурност не бих пуснал своя близка на подобна опасна и безразсъдна авантюра. Преди две години, в рамките на няколко дена, на няколко пъти ми вадиха нож в Рио де Жанейро. Бях взел всякакви мерки и се съобразих с повечето съвети за безопасност, но престъпността там е навсякъде. По-късно разбрах от две познати момичета, че още на втората вечер от тяхното пътуване в Рио са били обрани с пистолет. Тези модерни и приключенстващи българки ми казаха, че пръв път някой насочва огнестрелно оръжие към телата и лицата им. За тях вероятно е било въпрос на хипстърска чест и бюджетни съображения да отседнат в по-опасна част от и без това опасния мегаполис. Каквито и плюшени представи да са имали дотогава за бедните бразилски малцинства, вероятно са се изпарили. Зя тяхно добро се надявам да е така.
Криминалните статистики не са някакво ксенофобско фентъзи, изобретено от лоши чичковци, които не искат европейските младежи да видят колко по-хубав е животът във Венецуела или Еритрея. Тези данни имат значение и могат да ни спасят живота. Когато се пътува до рискови далечни дестинации идеализмът няма място в багажа.