(Ако не сте чели… „Политическите кризи и служебните правителства” от Тома Биков)
Ако си купите тази компактна книга със сдържан графичен дизайн, ще се превърнете в притежател на чисто политологическо изследване. Не пропускайте този шанс, защото четивото грабва ако не с шокиращи разкрития, революционни идеи или оригиналност на стилистичните форми (което не се и очаква от него), то с ясна мисъл, лек изказ и съвършена до педантизъм конструкция.
Книгата разглежда всички политически кризи в България от 1989 до днес и служебните правителства, до чието сформиране довеждат те. Тезата е, че служебните правителства не са добър институт и сполучлива форма на макар и временно управление, че политическите проблеми (конкретно изходът от политическите кризи) трябва да се решават чрез избори и усъвършенстване на законодателството (включително и може би най-вече на Конституцията), а не чрез служебни правителства, които по природа са недемократични, защото не се контролират от парламент, и крият опасности от властови извращения, защото в периода на тяхното управление България на практика е еднолична президентска република.
Но с аргументацията на тезата ще ви запознаят политолозите. Изследването има други важни достойнства, с които искам да ви запозная аз.
Книгата на Тома Биков превръща съвременността в история за радост на най-нетърпеливите наблюдатели, които бързат да видят обществените процеси в тяхната цялост и завършеност. Разказът свършва буквално в днешния ден, когато третото правителство на Бойко Борисов е в средата на мандата си, и е още по-вълнуващ с това, че стига до този момент със средствата на историческия анализ. Дори и най-вещите в публичния дебат, щом затворят книгата, ще установят, че представата им за най-новата политическа история на България се е променила, станала е ако не по-различна, то поне по-подредена и обяснена.
Наред с това текстът постига и нещо много важно и необходимо: формулира новия политически разлом, белязал европейския 21 век – превръщането на противопоставянето ляво/дясно в противопоставяне либерално/консервативно. Авторът се води от убеждението, че политиката работи с факти, а не с истини, че довчерашни идеологически противници днес се оказват на едни и същи позиции по редица важни въпроси. Такова наблюдение може да смущава съвестта, но е факт. Мнозина, които мислят себе си за политически грамотни и безспорно са такива, виждат, че партии, които от тяхна (на наблюдателите) гледна точка за нищо на света не бива да бъдат допускани до властта, застават на адекватни позиции също като партиите, които от тяхна (на наблюдателите) гледна точка е редно да управляват. Бившите съперници по оста ляво/дясно продължават да се конкурират според логиката на тази ос, но все по-често го правят от едни и същи идеологически и политически позиции, защото такава е пък логиката на другата ос – либерално/консервативно. И тази ситуация е объркваща и понякога даже изнервяща.
Така читателят закономерно стига до извода, че е необходимо ново политическо мислене, което лесно може да се превърне в надпартийно; мислене, способно да се издигне едно ниво по-нагоре и да види картината в цялост с оглед на общи интереси от нов порядък.
Промяната на политическите разломи съвпада и със завършването на т.нар. „преход“, който за мнозина все още не е приключил, просто защото не им харесва мястото, където ги е извел. Но така или иначе, добър или лош преходът е история и това налага сериозно осмисляне на следпреходния период. Според Тома Биков то трябва да започне със задълбочено преосмисляне на Конституцията.
Изследвайки политическите процеси през последните няколко десетилетия, авторът констатира и възстановяването на т.нар. „двуполюсен модел“, разбира се, в условията на различни в сравнение с 90-те години реалности. Той говори за постепенното превръщане на модела с една доминираща партия в двуполюсен или по-точно двублоков модел, характерен при парламенти с много партийни групи. Това е важно наблюдение, защото регистрира един природен закон, на който политиката също е подвластна и се стреми да се завръща към него под една или друга форма – светът е двоичен, така е създаден и неговата двоичност го държи в стабилно състояние и осигурява движението му. Дори и целият политически свят, който след студената война стана многополюсен, отново се стреми към двуполюсност чрез изясняване на интересите, определяне на приоритетите и групиране на силите според тях, в крайна сметка отново в два лагера.
Двуплюсност в никакъв случай не означава двупартийност. Двуполюсността даже допуска един политически субект да сменя полюсите, които заема. За българската политическа действителност е особено важно да познава двуполюсността, защото така ще се избегнат много грешки, увлечения и излишен разход на обществена енергия.
Разбира се, двуполюсният модел има и своите недостатъци, защото много ярко очертава фигурите на управляващите и опозицията, като първите задължително са демони, а вторите светци, сякаш никога не са били и те управляващи. Главна причина за това е електоралната късопаметност.
Положителното на двуполюсния модел пък е това, че ако някой талантлив и амбициозен политик реши да прави кариера, няма да е длъжен непременно да основе своя собствена партия-джудже.
И така, политическата ситуация, в която се намираме днес се характеризира с променени политически разломи, със завършен преход и необходимост от нова Конституция и със завръщане към двуполюсен (двублоков) модел.
Фактологията в книгата е подредена по следния начин:
1. Анализ на кризата, довела до съставянето на служебно правителство;
2. Типология на служебното правителство – експертно или политическо;
3. Политически приоритети и задачи на служебното правителство;
4. Състав на служебното правителство, квотен принцип и политически произход на отделните му членове;
5. Степен на приемственост на служебното правителство спрямо предходното;
6. Степен на приемственост на следващото редовно правителство спрямо служебното.
През цялото време авторът показва достойна за уважение неутрална и същевременно морална позиция, въпреки своя ярък политически профил. Това прави книгата обективна и солидна. За неизкушения читател (какъвто съм аз) и за читателя, консумиращ повече масмедии, отколкото трудове от подобен вид, книгата изненадва с добронамерения си тон, търсейки повече положителното, отколкото отрицателното в оценките.