Шипка е върхът на българските комплекси, за което е виновен до голяма степен и Дядо Вазов, казвайки: „Нека таз свобòда да ни бъде дар“ и продължавайки с опит да опровергае това твърдение, като стига дотам, че да сравни българите със спартанците на Леонид при Термопилите. Така или иначе, Шипка (вр. „Св. Никола“) е символ на най-новата българска държавност и никой не може да ѝ отнеме това. На мен пък какво се случва на Шипка ми е интересно не само от гледна точка на националното благоприличие, но и заради това, че моят дядо е командвал артилерийската заря при откриването на паметника през 1934 в качеството си на началник на Плевенското огнево отделение.
Затова ми стана малко терсене, когато прочетох, че там, където с почит са преклонили глави цар Борис III, живите опълченци, офицерите (и дядо), войската, 100 000 души гражданство, както и официалните гости, миналата неделя, на 3 март 2019, се е скупчила режисирана агитка от двайсетина души, за да освирква системата, държавата, историята и паметта. Не били освиркани само Корнелия Нинова, Румен Радев и Мая Манолова. Има си поговорка за това: „Гарван гарвану око не вади“, но аз предпочитам друга: „Който плаща, той поръчва музиката“. Видях, че са развели и руски знамена. Ако бях на мястото на руския посланик, щях да протестирам, че със символите на моята държава се злоупотребява в такива долнопробни кампании. Но всеки си знае. Може пък на руския посланик да му харесва.
Но не това е важното. Не е важно и че нашият президент се държи като нелегален революционер, а не като обединител на нацията – фигура, която не желае или не е способен да осмисли. Не е важно и това, че Корнелия Нинова вероятно е решила, че единственият начин да остане начело на БСП е да стане премиер на страната – дали е така или не, дали ще стане или не, това е тема на съвсем друг разговор.
За мен важното е с огромно удоволствие да открия още едно свое гражданско право – правото да се държа като кретен на връх националния си празник и на връх „Свети Никола“, известен още като „Шипка“. Това мое право е гарантирано и отвоювано не от някой друг, а от омбудсмана на републиката. Нали затова са омбудсманите – да изразяват и защитават правата на гражданите. Иначе защо Мая Манолова ще се намърда сред дюдюкащите ултраси на стъпалата под паметника – за да защити гражданското ми право да освиркам държавата си, не за друго!
Жалко е. Жалко е един политик, израсъл из недрата на комунистите, да освирка държавата си с единствената мечта един ден евентуално да стане кмет на нейната столица. Жалко е. Пътят за София не минава през Шипка.
Мая Манолова все още отрича амбицията си и това е напълно разбираемо – да бъдеш кмет означава да се превърнеш в онзи, от когото се правиш, че защитаваш гражданите. Да станеш кмет, означава да бъдеш принципал на „Топлофикация“, срещу която се пенявиш, помпайки рейтинга си. Да станеш кмет означава да се справяш с мръсния въздух, за който сега, както омбудсман, възторжено организираш дискусия след дискусия. Да бъдеш кмет означава да работиш с банките, които сега, като народен закрилник, преследваш, не че не си го заслужават. Къде ще отиде фантастичният рейтинг на омбудсмана, когато се превърне в кмет, каквато очевидно е заветната ѝ мечта? Къде ще отиде фантастичният ѝ рейтинг, когато трябва да отговаря за „Топлофикация“, за фините прахови частици, за инсинератора, за кучетата и детските люлки, за ватманите и минералните бани, за Луков марш и гей парада, за скейтбордистите, велосипедистите, уличните музиканти, уличните кръчмари, градинките, църквите, бордюрите, пейките и боклукчийските кофи. Къде ще отиде?
Манолова знае къде ще отиде рейтингът ѝ и затова сега бърза да сияе на Шипка, да сияе начело на автобусните шофьори, да сияе с похода си против банките, парното и където още е изгодно да сияе. Но защо, защо всичко това трябва да се опакова така, сякаш се прави в мое име? Аз знам в чие име се прави и за каква кауза се прави.
Честно казано, все ми е едно кой ще ми бъде омбудсман и кой ще ми бъде кмет – нито единия съм молил за нещо, нито другия. Но все още се дразня, когато някой реши, че у мен се намира някаква патриотична струна, и се опитва да свири на нея. Изрази като „отечество“ и „майчин език“ показват сходството между обичта към семейството и обичта към родината. Хората нямат нужда някой да им казва как да обичат майка си и баща си, както нямат и нужда някой да им казва как да обичат и родината си. Особено пък някой, който прекарва това през плановете си за политическа кариера.
Много ще помоля всякакви политици, ако искат да съхранят някакво уважение към себе си, да престанат да правят дребнавите си предизборни кампании на места като Шипка, Оборище, Царевец или паметника на Левски в София. Използвайте националната идея, за да очертаете малкото неща, които ни обединяват, сред стотиците, които ни противопоставят. Ехо, г-н Президенте! Чухте ли последното? На Шипка трябва да се ходи в мълчание и с виновно наведени очи, както се влиза в църква. Шипка е върхът, на който за пореден път получихме прошка и от който за пореден път изгря нашата държавност – Третото българско царство. Какво направихме с тази държавност? Продадохме я и продължаваме да я продаваме за жълти стотинки. Срамота! Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.