Претенциите ми да следя отблизо българския политически живот са на път да бъдат разбити безвъзвратно. Очевидно аз, а и заобикалящото ме обкръжение от млади и будни хора сме пропуснали промяната на конституционния ред в държавата. В член 1, който не е като онзи член 1, нито пък като родител 1, е записано, че „България е република с парламентарно управление“. Да, ама не. Че сме република не бих спорил, но частта с парламента започва да ми се губи.
Ако трябва да се съобразяваме със съвременната политическа трактовка, една ревизия на текста до „България е република с управление чрез пресконференции“ би било далеч по-акуратно. Показателен пример в това отношение е денят 25 февруари, когато дневния, дори държавния, ред на България се определяше не през микрофоните на трибуната в пленарната зала на парламента, а чрез далеч по-малко внушителните микрофончета на масите в партийните централи на ГЕРБ и БСП. При все всеобщия си критичен тон към медиите у нас, управляващи и опозиция, та дори и президентът Румен Радев с тях, превърнаха представителите на четвъртата власт като не просто основно, а единствено средство за комуникация. От масичките и микрофончетата, през телевизионния ефир и вестникарските страници, до ушите на политическите опоненти и обратно. А българските граждани се превърнаха в неволни и безсилни свидетели на тази своеобразна промяна на конституционния ред на държавата.
Вече няма значение дали доверието в парламента е над или под 10%.
Една от водещите политически сили в страната фиксираха на 0% доверието си в предвидените по закон инструменти за влияние на опозицията и реши да напусне Народното събрание. Каква парламентарна република можем да бъдем, ако 79 народни представители не виждат причина да ходят на работа, да участват в законотворчеството, да бъдат основна действаща сила в парламентарния контрол? Какво да бъде доверието в парламента, когато политическите сили са достигнали до такова ниво на инфантилност, че да поставят условия и ултиматуми, за да благоволят да следват конституционния ред?
Преди дни първия дипломат на Европейския съюз Федерика Могерини заяви:
„Решението на опозицията да се откаже от мандатите си сериозно затруднява функционирането на демокрацията. Парламентът е място, в което реформите и съответните събития трябва да се обсъждат и да се върви напред, а не да се прави бойкот”.
По ирония на съдбата Могерини имаше предвид събитията в Албания, където опозицията реши, че парламентът не е мястото за провеждане на политика и предпочете социалното напрежение и протестите. Със същата майчинска загриженост обаче Могерини може да се обърне и към българските политици. И не защото БСП прави сечено на ГЕРБ или обратното. Нито защото действията на Корнелия Нинова и съратниците ѝ могат да доведат до предсрочни парламентарни избори. И на двете сме се нагледали в изобилие през последните вече повече от шест години. Критиката трябва да бъде дословно повторена с тази към Албания – „функционирането на демокрацията е затруднено“. А тя, демокрацията, е от малкото неща, които не са ударили дъното по рейтинг в България, все още. На някои им пречи, на други не им понася, но все пак не бива да я отписваме с толкова лека ръка. Колкото до масичките, заменили парламентарната трибуна, трудно биха успели да превърнат монолозите в диалози, а без последните, изострянето на политическото противопоставяне и криза може да достигне още по-впечатляващи и притеснителни размери.