Facebook има над 2 милиарда потребители. Това означава, че е поел информацията на около 30 процента от населението на планетата, което го превръща в “първия дигитален мегаполис” според списание Economist. Притегателната сила на социалната мрежа се обсъжда от появата й през 2004, но от 2016 година, заедно с „Twitter“, тя се превръща в редовен протагонист в съвременната драма между публичност и интимност. Причината е недотам скромното признание, че двете са били платформи за политическа пропаганда и са спомогнали в наклоняването на везните в избора на американския президент. Дотук нищо ново- формиране на човешка нагласа през медиум от капитала на масовата култура. Но какво би станало ако Facebook спре да съществува?
Според експериментите на учени от Станфорд, Оксфорд и други авторитетни институции, стойността, която придаваме на социалната мрежа, е измамна. Или поне това показват резултатите на няколко хиляди потребители, наблюдавани по време на 1 месец въздържание. Данните сочат 23% спад в ползването на услугата след въздържанието и 5% все още неактивирани профили. Въпреки оптимизмът им, притегателната сила на виртуалната социализация и позитивите, които тя носи е трудно да бъдат пренебрегнати. Изпратените в „дигиталната пустош“ са по-неориентирани в актуалните събития от света, изоставени са от естествения си социален кръг, движещ се в обръча „харесвам-споделям“. Те са нео-отшелници, хора без място, странни птици, изтръгнати от времето си. Но въпроса за същността на това огромно в мащаба си изменение бива сметен под килима на политическия контекст, в който социалните мрежи биват обсъждани.
Защо съм Facebook потребител? Какво ме прави гражданин на виртуалния мегаполис?
В “Парадоксалното щастие” френският интелектуалец Жил Липовецки открива тревогата на съвременния човек в порочния кръг на вечно нарастващата консумация, забавление и стремеж към щастието, които само усилват да неудовлетворението от културата и обществото, в което човекът е принуден да живее. Социалната мрежа се движи в същия порочен кръг на липса, която се опитваме да прикрием със свръх-употреба. Какво е нужно да вложим в социалната мрежа какво, за да получим удоволствие и щастие? Отговорът е на върха на езика- самото име на социалната мрежа го издава. Влагаме лицето си, което значи, че влагаме себе си. Но какъв е проблемът? Лицето ни присъства в какви ли не архиви, бази данни. Защо Facebook да е по-различен от някое друго хранилище?
Не жертва ли социалната мрежа най-първичната ни защита - тази на тялото? Все пак извън нея физическото тяло пази лицето ни, отбранява интимността и дома ни. Нещо повече- тялото носи интимността ни, отпечатва върху себе си нашите различности, странности и настроения. Парадоксално, липсата на тяло във Facebook превръща мрежата в публично пространство, в което обаче влагаме лицето си не като публично, а като интимно, частно. Създава се притеснително противоречие – ние ставаме интимни в публичното, което позволява на тревожността ни да нараства пропорционално с поканите за приятелство.
Какво е решението? Ако социалната мрежа е публично пространство, виртуален мегаполис, то тя трябва да бъде законово регулирана, както подобава на всеки полис. Но нали у дома аз мога да бъда себе си, мога за момент да сваля социалната си маска и да съм неприкосновен? А Facebook e дом на моето лице. Да не би да надушвам цензура? В никакъв случай. Колкото повече социалната мрежа бива регулирана, толкова повече интимността бива освобождавана от тялото ни, от физическата реалност. Въпросът не е какво би станало, ако социалните мрежи не съществуваха, а в това как да върнем част от интимността си в реалността. Мисълта на Джонатан Франзен е печално актуална 20 години по-късно:
При по-внимателен поглед, интимността се оказва Чешърският котарак на ценностите- не много субстанция, но много печеливша усмивка. [1]
[1] J. Franzen, Imperial Bedroom, New Yorker, 1998 (преводът мой.)