Политическото насилие по българските земи

БГНЕС

Първи февруари традиционно е ден в който отдаваме почит на жертвите на комунистическия режим в България.

Политическото насилие не е чуждо на нашата родина. Има го още от самото основаване на Третата Българска държава. Жертва на политическо насилие са били, за съжаление, големи наши деятели като Петко Каравелов и Стефан Стамболов. В списъка с пострадалите по политически причини се нареждат също имена като възрожденецът Капитан Петко Войвода, писатели и интелектуалци като Алеко Константинов, Иван Вазов, политикът Димитър Петков и мнозина други.

Иван Вазов дори описва атмосферата на политически мотивирано насилие в страната ни в някои свои разкази, сред които популярният Травиата.

Най-трагичното в историята на политическото насилие в България е че, българи убиват българи. Нерядко онези, които до вчера са се борили заедно за свободата и независимостта на Отечеството ни в някакъв момент застават едни срещу други.

Политическото насилие в страната ни продължава и в периода след Първата световна война. По това време е зверски убит от дейци на ВМРО един от най-значимите политици в нашата история, земеделецът Александър Стамболийски. Убит е и близкият до него Райко Даскалов.

Политическо насилие има и непосредствено преди преврата от 9 септември 1944 г. и то е разнопосочно. От една страна в него участват организации като ВМРО и БЗНС, също БКП и РМС от друга страна, официалната власт от четвърта. Настрани от по-масовите движения има и по-малки: анархисти, либерали, републиканци, чиито представители също не остават в страни от тези ужасяващи събития.

Нещо, останало недоразбрано от мнозина наши съвременници обаче е, че проблемът между БЗНС и ВМРО (колкото и кървав да е този проблем на моменти) е нещо коренно различно от проблемът между всички и БКП. Причината за това е, че и БЗНС и ВМРО са били движения с подчертано български произход и характер. Те са плод на българският народностен светоглед и отражение на политическите стремежи на нашият народ.

Докато БКП е в буквалния смисъл на думата агентура на Сталин. Това е и причината да няма никакво значение дали е имало петилетка по времето на Н В Цар Борис III или не, за което едни други хора в по-ново време се опитваха да спекулират и да поставят знак за равенство между режимите преди и след 9-и. Властта в Царство България е легитимна, а тази в последвалата го Народна Република не е. За това и краят на Царството дойде след акт на политическо насилие, докато Народната Република просто се разпадна от само себе си.

Едното си е наша, вътрешна българска работа, а другото е с дистанционно управление към Москва. Самият факт, че жертви на комунизма има и македонци и земеделци показва само колко външна сила е БКП.

Онова, което е извършила БКП в нашата история не можем да отсъдим еднозначно като лошо. Вероятно е имало и хубави неща. Настрани от големите бури на историята, мнозина са вървели своят личен житейски път, при това достойно. Не всички членове на БКП са били лоши хора или са били задвижвани от недобри помисли. Въпреки това ръководните елементи на тази партия още от прословутия Димитър Благоев - Дядото, та през Васил Коларов и Георги Димитров, Вълко Червенков и прочие са все антибългарски настроени и ангажирани с прокарването на чужда политическа воля. Разлистете някоя стара книга с техни статии или речи и ще се убедите сами какъв е този "национален нихилизъм на БКП" за който говорят историците.

Това правят днес и техните (духовни, а понякога и физически) наследници във властта. Независимо дали тази политическа воля идва от Москва, Брюксел или Вашингтон - тя никога не е българска. От секциите на Интернационала до "нашите верни партньори" слугинският манталитет си личи и това е най-вредното нещо в нашият политически живот. Това е срамното петно, което БКП носи в своята история. Време е да бъдем българо-центрични, а не нещо друго.

Бог да прости жертвите! Нека прости и на палачите им - защото "милост искам, а не жертва" (Матей 9:13) е записано в Светото писание и това е отношението, което трябва да имаме, за да градим, а не да рушим нашето съвместно битие като общество и като народ.

Но е хубаво палачите - и техните наследници, независимо в коя политическа партия се намират в момента - също да проявят своята съвет и да помолят за прошка народа си. Да разберат къде са сгрешили и да се покаят. Грехът им не е в социалните им или философски виждания, а в методът с който тези идеи някога са били прилагани. И тези методи трябва да си останат там, в миналото. И никога повече да не бъдат прилагани. Иначе мир не би могло да има.