Две години след встъпването си в длъжност президентът Румен Радев е опасно близо до унищожението на президентската институция. И тук не става дума за рейтинг или хорското доверие в президента и президентството. На тях традиционно се гледа с добро око, най-вече заради конституционната ограниченост на изпълнителната им власт и поради това - отредената роля на коректив на Министерския съвет и Народното събрание.
Именно обаче Конституцията е повод за притеснение от действията на Радев. За добро или лошо, в чл. 98 от основният документ са записани 14 задължения на държавния глава. Те са разнородни - от обнародване на закони до опростяване на несъбираеми вземания. За съжаление на Радев обаче никъде не е записано създаване на Съвет за стратегическо развитие, който трябва, забележете, да предостави “алтернатива на институционалната блокада”. Какво има предвид президента със създаването на алтернатива на съществуващите институции, в конкретния случай Министерския съвет и Народното събрание, предстои да разберем. Със сигурност обаче изразените намерения далеч надхвърлят възложените му в основния закон задължения, че дори и правомощия.
Отново в отчета си за свършеното през последните две години, Радев заяви, че би подкрепил нова партия, която отговаря на критериите му за отговорна политическа формация. Според конституцията държавния глава следва да бъде надпартиен и обединител на нацията. Разбира се, реалността ни показва, че това е невъзможно, тъй като още при кандидатирането му за президент бъдещият държавен глава разчита на партийна подкрепа, за да бъде избран. Най-новата българска история показа, че без мощна партийна машина зад гърба си, дори най-харизматичния кандидат няма да има шансове да се настани в “Дондуков” 2. Какво обаче се случва, ако надпартийността на кандидата е нарушена не само от поетите предизборни ангажименти, но и от личната амбиция за създаване на политически проект? Как един държавен глава, който все още не е преполовил мандата си, може да изпълнява задълженията си, ако подготвя или участва в подготовката на нова партия? Отговорът е - по никакъв начин.
И проблемът, колкото и да не им се вярва на някои, не е конкретно в намеренията на Румен Радев. Всеки политик с толкова висок рейтинг би се изкушил да посегне към по-голямата власт, която безспорно в България се намира в сградите на Министерския съвет, Народното събрание и кметствата на общини. Проблемът е, че тази амбиция ще доведе до допълнителна ерозия в доверието на институциите и ще дискредитира всяко едно действие на Румен Радев като държавен глава оттук-нататък. Това, което е добро за политикът Радев, не е добро за президентът Радев, още по-малко за президентската институция.
Още по-голям проблем е обаче липсата на яснота относно намеренията на президента Румен Радев. С какво ще се занимава неговия Съвет за стратегическо развитие? За какви алтернативни институции смята да се бори и само персонални ли ще са търсените промени или говорим за създаване на нови институции, дори нов конституционен ред? Коя е тази партия, която той смята да подкрепи, след като очевидно не е издигналата го БСП?
Отговор на тези въпроси трябва да бъде даден възможно най-скоро. И може би тук е момента да перифразираме знаменитата реплика на държавния глава Петър Стоянов: „Румене, кажи си, ние ще те разберем“.