Три милиона бежанци от някога най-богатата държава в Латинска Америка, Венецуела. Криза, подобна на сирийската. Без война! Нямаме нужда от ядрена бомба, се казваше в един стар виц от времето на социалистическата НРБ, достатъчно е да им изпратим наш икономист. Насилието, оскъдицата и поляризацията са дневен ред от години в изстрадалата от лошо управление държава. Режимът в Каракас е поредният пример за цялото човечество, докъде водят марксистките идеи за промени в икономиката и в обществото. Стотици милиони долари се изразходват от агенции, които помагат на бежанците, а в граничните градове на Бразилия и Колумбия, където те се приютяват, избухва ксенофобия и нападения срещу бедстващите хора. В тази крайно неприятна ситуация вторият мандат за Николас Мадуро изглежда като подигравка.
Държави, познати като групата от Лима (Канада, Бразилия, Аржентина, Мексико, Колумбия и др.) не признаха изборите през май миналата година, а в началото на тази настояха Мадуро да не полага клетва (очаквана за 10 януари) за втори шестгодишен президентски мандат. Тринадесет от членовете на групата заявиха, че няма да го признаят за президент. Единствено Мексико се въздържа от гласуване на документа. Причината е новия мексикански президент, левият Андрес Обрадор. САЩ налагат санкции на режима във Венецуела от времето на Обама, но не изглежда да са особено заинтересовани от разрешаването на проблема. Вицепрезидентът Майк Пенс, който през юни посети засегнати държави от района само заключи, че положението е "сърцераздирателно". Отбелязано бе, че в най-богатата на петрол държава в света, 30 % от жителите и се хранят веднъж на ден, а инфлацията достига милион процента. В тази историческа криза правителствата на латиноамериканските държави са изоставени от Големия брат и се налага сами да се оправят.
Липсата на желание за ангажираност в Белия дом не попречи на Доналд Тръмп да се възползва от трагедията при междинните избори през ноември миналата година. От речите му научихме, че "новите демократи" са радикални социалисти (защо не ги нарече комунисти е загадка?), и искат да превърнат неговата Америка във Венецуела. Искали били да заместят свободата със социализъм. Подобни сравнения и войнствена реторика срещу Мадуро никак не помага на онези, на които се налага да преживеят най-тежката хуманитарна криза, която някога е сполетявала Америките. Още по-малко помагат символични жестове в подкрепа на режима като този, който Путин направи преди месец, когато изпрати два бомбардировача ТУ-160 за съвместни учения. Този акт бе посрещнат с крайно неодобрение от държавите на континента. Самолетите се прибраха в Русия, но оставиха неприятното усещане за военно противопоставяне.
В Каракас официалните власти не говорят за настоящето, там обсъждат миналото и чертаят бъдещето. Поведението е заимствано от Куба и е добре познато навсякъде, където подобни режими са допускани до властта. Надутите изказвания на Мадуро скачат от "освободителите" Чавес, Кастро до громенето на външни и вътрешни врагове. Източник на икономическия модел също е Куба: държавен контрол и завземане на частните предприятия, национализация на индустрията и манипулация на валутата. Все политики, които унищожават вътрешното производство. Както в Куба, така и във Венецуела в обществените отношения се настанява "силната държава", която регулира живота на хората и ограничава личните свободи. Резултатът е предизвестен, но неочакван в такава степен и такъв мащаб.
Разликата с Куба, както и с комунистическите и разнообразни авторитарни режими е, че във Венецуела съществува ярка опозиция. Въпреки че традиционно тя е била предпазлива в търсенето на помощ от САЩ, то днес лидерите и заявяват, че винаги ще подкрепят санкциите, докато се нарушават човешките права, докато няма правосъдие, докато се извършват нарушения при избори и се плячкосват публични ресурси.
Възможно ли е Николас Мадуро да има чара и способността на Кастро, за да оцелее сред блатото на унищожение и международната изолация? Въпросът е без отговор, предвид поддръжката от страна на Путин. Москва осигурява необходимото за запазване на режима, без оглед страданията на венецуелците. Руските компании постепенно изместват държавния контрол над национализираната петролна индустрия и така подкопават санкциите. С получените пари Мадуро е избрал за приоритет да обслужва външните си дългове, вместо да ги използва за изхранване на собствения си народ. А комисарят за бежанците на ООН твърди, че всеки ден 5000 души напускат страната, и така други ги хранят другаде.