Формалният повод да си задам този въпрос е случката с бедстващия полугол бегач в Новогодишната нощ на Черни връх и отказът на стопанисващите заслона да му окажат помощ. Класическа ситуация, в която и двете страни са виновни: Кирил, защото напълно безразсъдно се е поставил в риск, без да има резервен план, ако нещо се окаже не според очакванията; хижарите, защото безсърдечно са обърнали гръб на човек в нужда, в екстремна ситуация насред природните стихии, далеч от цивилизацията.
Няма да анализирам в подробности поведението нито на едната, нито на другата страна - за това вече се изписа и изговори предостатъчно. Ще обърна внимание на един основен детайл - и двете страни са проявили неуважение към планината.
Единият самонадеяно подценява силата на природните стихии, смятайки се за безсмъртен или поне непогрешим. Другите погазват етичния кодекс за поведение в планински територии (сравнението между тяхното поведение и това на планинските спасители е красноречиво). И в двата случая виждаме отказ от смирение, липса на респект към живота, неуважение към природата и нейните закони.
Щеше ли да се случи подобна драма, ако участниците в нея имаха страх от Бога? Съмнявам се.
Къде изчезна страхът от Бога? Или, по-точно, кога изчезна? Дали с премахването на задължителното православно вероучение от българското училище през 1945г.? Или с елиминирането на каквито и да било авторитети в първите години след падането на комунизма? А дали пък този процес не съвпада с цялостния контекст на съвременното либерално, консуматорско общество, в което "Аз"-ът измества Божия ред, природните закони и естествените, утвърдени във вековете отношения между човеците?
Никога досега в човешката история не сме били по-здрави, по-богати, по-информирани и не сме живели по-дълго. Като резултат от всичко това, вместо да се самоусъвършенстваме, се самозабравихме. Започнахме да си въобразяваме, че сме овладели природните стихии, че сме придобили всичкото познание и сме усвоили всички възможни умения. Дръзнахме да изместим Бога и да застанем на негово място.
Въпрос на време е всичко това да ни изиграе лоша шега. В Новогодишната нощ най-страшното се размина, но ако не приемем това като предупреждение, нищо добро не ни чака. (Впрочем, безумното самозабравяне под формата на антиваксърска глупост вече доведе до увеличаване на случаите на заболяване от морбили в различни европейски страни.)
Крайно време е българското училище да възвърне своята възпитателна роля. Дали под формата на вероучение, дали като християнска етика или просто като общопризнати модели на поведение, но при всички случаи нещо трябва да се направи. Иначе рискуваме да затъваме в блатото на абсурда. И все повече хора да легитимират безумията като нормалност. Като тези на оня от "Дойче веле", дето обясняваше как храбростта била отживелица в 21-ви век и как не било нужно да почитаме паметта на предците си, загинали за нашата свобода и независимост (и за правото ни да пишем и четем каквото си искаме, включително и подобни тъпотии). А по празници като Богоявление, киселите мрънкачи, които се възмущават от традициите и обичаите ни, да стават все повече и по-гласовити.
Време е за малко смирение.
Всъщност, за повече от малко.