Покрай протестите за цените на горивата се чу и периодично претопляният призив за съкращаване на броя на народните представители от 240 на 120. Наскоро от БСП пък предложиха намаляване на депутатските заплати с по 500 лева. И в двете идеи прозира загриженост за това колко много струвала издръжката на парламента и колко грешно се харчела народна пара.
В действителност, нито депутатите са толкова много спрямо населението (в други държави със сходни демографски показатели съотношението е подобно), нито заплатите им са неоправдано високи (обвързани са със средната заплата в страната). Но като става дума за оптимизация (разбирай, съкращаване) на държавни разходи, редно е да видим къде наистина има нужда - а именно, в администрацията.
През 2017 година, от общо 3,15 милиона работещи, 673 хиляди са били наети в обществения сектор. Като прибавим и служителите на частни фирми, които почти изцяло се занимават с обществени поръчки, излиза че ние, българските данъкоплатци, сме работодатели на около 700 хиляди души. Нормално е да имаме изисквания относно тяхната работа и дали средствата, които им предоставяме, са оправдани.
От пръв поглед се вижда, че публичната администрация е раздута. Този процес започна още през 2001-а година с влизането на ДПС във властта, когато тази партия започна ударно да трудоустроява своите членове, назначавайки ги на всевъзможни държавни длъжности. Тази практика бе възприета и от БСП (2005-а година), и от ГЕРБ (от 2009-а година насам). Множество партийни активисти са на държавна или общинска служба и тъй като това е един вид награда за тяхната партийна дейност, изискванията към качеството на тяхната работа (както и разбирането за реалната необходимост от тях в съответното ведомство) се занижават. Далеч съм от мисълта, че всички в администрацията са безполезни, но нуждата от административна реформа е осезаема.
Първата стъпка в тази реформа се нарича окрупняване. В момента България е разделена на 28 области, респективно държавата поддържа 28 областни администрации. Реално, тези области могат да се окрупнят до 7 - шест, които повече или по-малко се припокриват с икономическите региони плюс една отделна за столицата.
Примерен модел за ново административно-териториално деление би бил следният:
- Шопска област, включваща София-град, Софийска и евентуално Пернишка области;
- област Македония - Благоевград и Кюстендил (и Перник, ако не е включен в Шопската област);
- Тракийско-Родопска област - Пловдив, Пазарджик, Смолян, Кърджали, Стара Загора, Хасково;
- област Странджа-Сакар - Бургас, Сливен, Ямбол;
- област Добруджа - Варна, Добрич, Силистра, Шумен, Търговище, Разград;
- област Мизия - Плевен, Ловеч, Габрово, Велико Търново, Русе;
- Северозападна област - Видин, Монтана, Враца.
За стимулиране на децентрализацията може да не се избира един областен център, а различните институции да се помещават в различни градове (например, ако областната администрация е във Враца, може областният съд да е във Видин, а Областното управление на МВР - в Монтана).
Необходимо е и значително съкращаване на броя на общините - сегашните 264 следва да се окрупнят до около 70 (принципът 100 хиляди души - община, 1 милион - област). За да може една община да развива адекватна политика, тя трябва да има на своята територия достатъчен брой данъкоплатци - както физически, така и юридически лица. Затова при окрупняването трябва да се вземат пред вид най-вече признаци като население и действащи фирми, и в по-малка степен териториални особености. По правило всяка община трябва да има минимум 100 хиляди жители, като би могло да се направят някои изключения (в курортните райони), където постоянното население е по-малобройно, но се произвежда доста по-голям БВП. Най-голямото населено място в новата община става общински център, а останалите населени места се превръщат в кметства. Тук освен преките икономии от общински щат, окрупняването води и до по-малки разходи при местни избори.
(В този ред на мисли, 24-те района на Столична община следва да се окрупнят до 8-10 по-големи района.)
Окрупняване е необходимо да се извърши и по отношение на държавните агенции с оглед елиминиране на структури с дублираща се дейност.
Следващата стъпка в реформата се нарича "приватизация на услугите". Основната функция на администрацията е да извършва услуги, които са изключителен прерогатив на държавата и не бива да бъдат извършвани от частния сектор - отбрана, ред и сигурност, съдопроизводство, събиране на данъци...
Въпреки това, администрацията (държавна или общинска) би могла да "аутсорсва" някои технически дейности, като например обработка на документи и инспектиране на обекти, и да запази за себе си вземането на решения (издаване на лицензи и удостоверения, налагане на глоби и т.н.). В такава ситуация статут на държавни/общински служители ще имат само тези, които взимат решения и носят отговорност, плюс някоя и друга секретарка. Останалите се пренасочват към частни фирми, които кандидатстват на конкурси за обслужване на съответните ведомства. Заплащането на тези фирми е според количеството извършена работа, което всъщност е истинското оптимизиране на бюджетния сектор.
Подобна реформа със сигурност ще доведе до това мнозина бюджетници да загубят работата си, но едва ли някога е имало по-подходящ момент за това - рекордно ниска безработица и остър недостиг на кадри в частния сектор. Неотдавна Института за пазарна икономика оповести проучване, от което е видно, че 40% от анкетираните фирми биха поемали повече поръчки (респективно, биха правили по-големи обороти), ако разполагаха с повече работници и служители. Демографският срив и погромът върху образованието доведоха дотам, че най-голямата пречка пред бъдещото развитие на икономиката е именно липсата на (квалифицирана) работна ръка. Тези бивши чиновници, които имат умения, трудови навици и желание за работа, веднага ще бъдат "прилапани" от частния бизнес. А останалите - да ходят на курсове по преквалификация, вместо да продължават да паразитират на наш гръб.