През септември тази година, генералният секретар на ООН предупреди, че светът страда от дефицит на доверие. Не е новост, но в последните години, предвид покачващото се напрежение между и вътре в държавите, това е твърде видимо. Ние, българите, откак станахме демократична страна и светът се отвори за нас, стриктно следваме световната тенденция, в това притеснително отношение. Ето какво заяви наскоро нашият държавен глава, с понижаващ се рейтинг, Румен Радев: "Доверието на обществото в институциите може да бъде възстановено, само ако те отговорят на очакванията за справедливост и ефективни резултати. Доверието е необходимост и за осъществяване на промените, които гражданите отдавна очакват в правосъдието, върховенството на закона и гарантирането на свободата на медиите.".
Празни приказки, би казал някой, който наблюдава протестите от удобно кресло пред телевизора. За политиците ни не се чува добра дума, извън кампаниите на политическите партии, а и избирателната активност е в упадък. Последното със сигурност е симптом за недоверие. Разговорите "около маса" се пренасят по улиците и всеки ден протестиращите предявяват изненадващи искания. Желанията са без уточнени адреси от изпращачите, а получателите трудно се самоиндетифицират. Неприятна ситуация и за двете страни и докато за тези, пред телевизорите това е римейк на стар филм, навън текат началните надписи. Веят се знамена, плакати, чуват се викове в съпровод от вувузели и клаксони: Смяна на системата (която ни убива)!, без партии!, президентска република!,.... майки, бензин,... Ако трябва да обобщим в комичен план, може да се каже, че искаме швейцарски заплати и Путин да ни спаси. Звучи смешно, но изявлението: "България загива, а българите сме на изчезване" е трайно убеждение. Последното е въпреки данните на НСИ, които уверяват, че раждаемостта тук е малко над средната за Европа. Истина е, че поради други фактори намаляваме, но пък не искаме мигранти. Човек ще рече, че пазим чистотата на необикновена раса.
Е, справедливостта е под очакванията, които винаги и навсякъде са високи, но ефективността се подобрява забележително. Особено в посока разкриването на тежки престъпления. Случаят с убийството на журналистка в Русе, широкият международен отзвук и бързо заловения извършител, стана повод за удовлетворение от работата на нашите институции. Напоследък, публиката следи с одобрение и работата на прокуратурата, която притеснява съмнително богатите семейства Баневи, Арабаджиеви... Това помага за изграждането на доверие, но въпросите: "Защо сега?" и "Дали ще влязат в затвора?" теглят в обратна посока. "Вчера да ги бяха прибрали" би било много по-добре, а възможността "никога да не се случи" сякаш е вън от коментар. Друг повод за абсурдни разсъждения е задържането в ареста на кметицата Иванчева и помощничката и Петрова. Заловени са с пари в кашон, а обвинението е в искане и приемане на подкуп. Подозрителни граждани питат: "Те ли са най-големите престъпници и корупционери в държавата?". Вероятно отговорът е отрицателен, но заловените са те и призивите да бъдат освободени на основание "малки престъпници" звучи странно. Носенето на листчета с надписи: "свобода" и "право", от поддръжници на кметицата, директно противоречи с правото и задължението да се отнема свободата на престъпниците от оторизираните.
Разбира се, остава голямата удивителна с въпросителна - Цветан Василев и хода на делото КТБ. Може да се прибави и многоточие. Същата удивителна с въпрос е в случая с изчезналите "братя" Галеви и други пропуски. Нека задължените и избраните да си припомнят думите на английския философ от ХVІІ век Джон Лок, който определя, че доверието е подарък от хората на тези, които управляват, при условие, че последните използват властта си за сигурността и безопасността на обществото.
В европейски и световен мащаб също ври и кипи, а младежи използват недоволствата, за да се забавляват, като рушат, палят и атакуват полицаи. И тук, доверието е точката на пречупване, която пречи да видим картината отвъд цените на бензина. Вътре в държавите, хората губят уважение и вяра в институциите. Вследствие на което, поляризацията процъфтява, а популизмът преуспява. Това са все сериозни пречки по пътя към благоденствието и просперитета. В по-общ план, несъмнено се изисква колективно действие, а оттам и доверие, за да се предотвратят сериозните заплахи, като разпространението на ядрени оръжия, изменението на климата и зачитането правата на човека. Доверието към институциите, към правителствата, към политическите партии, както и между поколенията, е ключ към споделяната, от всички нас, цел за намаляване на икономическото неравенство, бедността, към повече справедливост и спазване на законите.