Наред с множеството протести в последните дни, които носеха силно политически характер и се превърната в бухалки срещу правителството има и един протест, който се губи между останалите. Това е протеста срещу вероизповеданията или както бе наречен от мнозина протестантския протест, тъй като участниците в него бяха преобладаващо протестанти. Законът, срещу който се протестира повдигна множество въпроси сред обществото включително и за това дали не противоконституционен. В крайна сметка основателни ли са тези опасения?
1. Противоконституционен ли е закона?
За да е противоконституционен един закон има едно условие-той трябва да противоречи на конституцията. Още в първите дни след протеста се чуха гласове, че Закона за вероизповеданията противоречи на чл. 13 ал. 1, която гласи: „Вероизповеданията са свободни“ и на чл.44 ал.1, който гласи: „Гражданите могат свободно да се сдружават“. На пръв поглед всичко е ясно- държавата няма право да закача вероизповеданията или други сдружения на гражданите, но на практика нещата стоят малко по-иначе. Държавата има доста пълномощия да се меси в дейността им, разбира се при определени условия. Това се потвърждава от чл.44 ал.2-3, чл.37 ал.2 и чл.13 ал.4. Принципът, който тези конституционни разпоредби изразяват е, че държавата не може да се меси, освен при наличието на определени условия. Условия са свързани с нарушаването на обществения ред, насочени са срещу националната сигурност, морала и прочие. Тоест, на практика държавата разполага с доста широк набор от условия, при които напълно в рамките на конституцията да ограничава правата и свободите на гражданите.
В случая на закона за вероизповеданията това се прави с цел опазване на националната сигурност и суверенитет, което си проличава особено ясно в разширяването на чл.5 с ал.4, която гласи, че: „Правото на вероизповедание не може да се упражнява с политически цели.“. Освен нея в чл.6 т.10, към която се добавя ограничение на отношенията с лица и общности от чужбина, които доказано не упражняват и разпространяват религиозен радикализъм, и не са финансирани от политически партии. Това е напълно в съгласие с чл. 13 ал.4 от конституцията и се вписва идеално в рамките на чл. 7 ал.3 и в досегашната си форма, а също и във формата и след предстоящите промени, която ще е още по-рестриктивна.
Така, че аргумента за противоконституционност на закона отпада доста бързо.
2. Законът налага сериозни ограничения, които възпрепятстват упражняването на определени вери.
Истината за законите с административно-правен характер е, че те обикновено не казват много, а съдържанието им е изпълнено с „бланкетни понятия“. Бланкетните понятия са изрази, които не създават ясна правна разпоредба и с това дават широки правомощия на администрацията да ги тълкува и да издава подзаконови актове, с които да ги доразвива и прави възможни за реално прилагане. Това придава на административните органи ясно изразен правотворчески характер, който бе пренебрегнат от мнозина коментатори и той е, че закона макар и да гласи нещо ние не знаем какво точно гласи докато администрация в лицето на Дирекция „Вероизповедания“ на Министерския съвет(в повечето случаи) реши. Така, че множеството спекулации за прилагането на закона и практическото му ограничаване на свободата към този момент са по-скоро предварително вдигане на шум, а не реално посочване на пряка заплаха към свободата на вероизповеданията.
3.Въпросът с държавното финансиране
Изприказваха се много несериозни твърдения относно този проблем, но реално той отразява най-вече стремежът да се ограничи чуждото влияние върху мюсюлманската общност, а именно премахвайки или ограничавайки финансовата им зависимост от чужди финансирания. Не случайно мюсюлманите получават най-много средства на глава от населението (православните получават повече номинално, но не и на глава от населението). Единственият реален проблем с държавното финансиране е ограничаването му спрямо католиците.
4. Ще повлияе ли на националната сигурност или ще бъде просто поредния нескопосан опит да се реши важен въпрос с повърхностни мерки?
Въпросният закон като всеки друг закон не разрешава проблемите, които адресира самостоятелно, но позволява на органите, които трябва да решават тези проблеми да действат по-свободно и следователно по-ефективно. Разширяването на контрола при регистриране и провеждане на дейността на религиозните организации позволява да се осъществява по-активно реализиране на дейността по осигуряване на националната сигурност. Правомощията по провеждане на контрол на службите ще бъдат ограничавани по-малко и това, макар и на цената на някои ограничения за гражданите, ще даде повече свобода за службите да контролират прояви, насочени срещу сигурността на българските граждани.
В крайна сметка, може да се заключи, че закона макар и рестриктивен, е напълно валиден -разпоредбите му не противоречат на конституцията. Много от опасенията са насочени срещу неясни понятия и а свързани с особено крайни и нереалистични техни тълкувания, които е малко вероятно да се осъществят от административните органи. По въпроса с финансирането на протестантите може да се каже, че контрола не трябва да ги притеснява, освен ако действително не вършат дейности, противоречащи на националната сигурност и че в крайна сметка именно заради реализирането и се въвеждат новите промени.