Разделителната линия на миграцията

С решението да не подкрепи Глобалният пакт за миграция на ООН българското правителство се нареди до тези на САЩ, Унгария, Чехия Австралия и Австрия.  Отказът е следствие на стремежът на ООН да наложи условия за миграцията, които сериозно ограничават възможностите на националните държави да взимат решения относно третирането на мигрантите и преминаването на границите им. Подобни опасения изказваха и лидерите на другите страни, отказали да приемат споразумението.

Австрийското правителство взе решение да не подкрепи пакта поради опасения, че той ще размие границата между законната и незаконната миграция още в края на миналия месец. САЩ дори отказа да участва в преговорите. Унгария и Австралия отказаха да го подкрепят още през лятото. Първата с обяснението, че пакта е в конфликт със здравия разум и пречи на възстановяването на европейската сигурност, а втората с обяснението, че няма да предаде суверенитета си. Сходни са и мотивите на противниците на пакта в България.

Още при повдигането на въпроса мнозина изказаха притеснения относно съдържанието му и опасностите, които подобно споразумение крие за страна като нашата, разположението на един от ключовите маршрути между Близкия изток и Европа. Един от най-острите му противници бе лидерът на опозицията- Корнелия Нинова, която директно поиска премиера Борисов да отиде в Народното събрание и да обясни кой е взел решението да се подкрепи пакта (което не се е случвало). Освен това, тя обяви че, подобно на Истанбулската конвенция- зад привидно добрите намерения на съставилите пакта се прикриват други. Сходна бе и критиката към пакта, която идваше от Обединени патриоти. Най-активен противник бе евродепутата Ангел Джамбазки, който в последните години е един от най-активните противници на нелегалната миграция в Европейския парламент и в България. Парламентарната група на Обединени патриоти бе против пакта още при повдигането на въпроса за него в Народното събрание.

Натискът да не се приема пакта доведе и до това, че и ГЕРБ, въпреки първоначалните си колебания, отказа да подкрепи пакта, макар и ще да не е минало заседанието между парламентарните комисии по външна и по вътрешна политика, на което трябва да се обсъди споразумението.

В крайна сметка, съпротивата срещу пакта показва, че въпроса за глобалната миграция е далеч от решен и че страните са все по-склонни да търсят решения за това на национално ниво и опирайки се на националния суверенитет. Опитите на ООН да прокара всеобщо решение вероятно ще се натъкват на още по-ожесточена съпротива, тъй като тежките последици от Мигрантската криза, чийто пик бе през 2015 и 2016 година, не са заглъхнали, а желанието на политиците да предотвратят подобни на допуснатите вече грешки става все по-очевидно. Дори лидери като Макрон, който мнозина либерали припознават за съмишленик, заема по-твърди позиции срещу миграцията, от която Франция( аи не само тя) страда.