Последните дни в социалните мрежи стана популярно видео как групи роми вършеят из гробищен парк на Задушница - гледката е ежегодна и далеч не е прецедент. Това знаем всички, които сме православни и вършим задълженията си около тази дата всяка година. Разликата този път е, че някой се е постарал да заснеме случващото се. Ромите "си берат" храна, оставена "за Бог да прости" от близките на починали на техните гробове. Гледката наподобява група чакали, или по-скоро даже лешояди, които се спускат към "плячката" си в удобен момент.
Естествено, надигна се вълна от възмущение. Традиционалисти срещу либерали за пореден път влизаме в разгорещени спорове относно малцинствата, интеграцията и смисълът от традицията въобще.
В този дискурс обръщам внимание на християните отбелязващи Задушница - този празник ни напомни да почистим гробовете на нашите близки и да кажем молитва за тях, а храната раздаваме като милостиня за запазване на паметта на нашите починали сродници и приятели, в името на това Бог да бъде милостив към тях на Деня на Страшния съд. За това и казваме така - за Бог да прости. Починалите не могат да консумират оставеното на техните гробове, то не се носи там с такава цел. Нека не действаме като древните идолопоклонници, които оставяли жертвена храна пред олтари. Въобще можете да не носите храна на гробището, а направо да я дадете на човека, до който искате да стигне лично. Така ще избегнете и досадния момент с вършеещите стада по-тъмнооки наши съграждани.
Всъщност раздаването на храна е по-скоро символ - добро дело, което е удобно и непосредствено. Когато се е формирала тази страна от православната традиция храната е била кът, в някои моменти дори лукс. Раздаването на храна като милостиня се е случвало и утвърдило като традиционна практика именно по тази причина. Вярвам, че и да не раздавате станалите символични пликове с холидейки, вафли и жито, а вместо тях в името на починалите хора, които обичате, свършите някоя добрина, то Бог определено няма да се разсърди. В крайна сметка смисълът на цялото дело, което следва да вършим и не само на Задушница е чрез любов да вършим добро. А ние като християни сме призвани да спазваме духа, а не буквата.
Та и в тази връзка все пак остава отворен въпроса дали поведението на ромите - без всяко съмнение съпоставимо напълно с животинско е по-осъдително или пък нашето собствено фарисейско възмущение.
Но носенето на храна на гробовете на нашите починали близки и раздаването ѝ като милостиня, е деяние, вършено от любов. Християните по-добре от всички знаем, че любовта далеч не се изчерпва само с безкритично одобрение на всичко случващо се и това е една от големите разграничителни черти, които имаме с либералите, особено левите такива. Любовта изисква зрелост и отговорност. Поради това и някак естествено изниква въпроса как по друг начин можем да изразим любовта си – онази, за която сме призвани и избрани. И най-добре е това да стане по начин, който не е съблазнителен, а спасителен.
Или казано просто – време е, вижда се вече – дошло е време да помислим за една истинска интеграция на ромите. Превръщането им (като група, а не като отделни индивиди) в пълноценни членове на нашето общество така и не се случи.
Спомняте си, по всяка вероятност – преди време имаше едни гръмки лозунги за интеграция, които лесно и бързо се изродиха в самодоволно потриване на ръце от страна на някакви съмнителни тинк-танкове и НПО-та и псевдоинтелектуално сочене с пръст към българският народ, който въпросните неправителствени организации обвиняхава в какви ли не прегрешения.
Всичко това мина и замина на фона на едно тихо, но неизбежно усвояване на средства. Паричните потоци бяха с различен произход – имаше такива от европейски програми и фондове, имаше и такива от частните сметки на милионери-филантропи – от онези, които никога не бихме се усъмнили дали вършат всичко безкористно или следват някаква си своя необявена програма. Днес говоренето на тези НПО-та все по-рядко се чува в публичното пространство и абсолютно никой не ги взема на сериозно. Проблемите, за чието решение въпросните уж се бориха обаче останаха и стават все по-наболели от всякога.
А от традицията няма смисъл никакъв, освен ако не е жива – случваща се в нашите души и в собствения ни начин на живот. Но жива ли е именно тя може да ни даде много отговори, от които все по-болезнено имаме нужда като общество и като народ с толкова древна и бурна история с обичаи, в чието опазване иначе сме съвестни.