В последните дни основна тема на разговор се превърна един изключително важен въпрос с историческо значение - въпросът за Църквата в Украйна. Той е важен, както от църковно-доктринална, така и от политическа гледна точка. При все, че втората сякаш среща по-голям интерес в медийните среди, за мен далеч по-важна е църковната страна на въпроса, тъй като тя ще бъде основен фактор при взимането на решения от отделните патриаршии.
В момента на територията на Украйна действа всепризната Украинска църква, която е част от Московската патриаршия и се ползва с широка автономия, дадена й от последната, след началото на разпада на СССР. Тази Украинска църква е създадена след като през 1686 автономната Киевската митрополия, обхваща Лявобрежна и Дяснобрежна Украйна, преминава на подчинение на Московската патриаршия със съгласието на Вселенската патриаршия, част от която е била до преди това. Това е решението, което Вселенския патриарх отмени преди няколко дни.
Освен признатата от всички църква съществуват и две непризнати от никого (освен от Вселенската патриаршия преди няколко дни) църкви, които са, така да се каже, конкурент на нея. Първата е УАКЦ (Украинска автокефална църква), създадена в началото на 20-те на 20в. като протест на ограничаването на автономията на тогавашната Украинска църква, създадена след отцепването на Украйна през януари 1918. Втората е отцепилите се след началото разпада на СССР разколници в самата всепризната Украинска църква, зовящи себе си Украинска църква-Киевска патриаршия.
Накратко, в момента действат три църкви на територията на Украйна: -Украинска църква-Московска патриаршия (УЦ-МП), призната от всички църкви автономна украинска църква, която е част от Московската автофекална църква
-Украинска автокефална православна църква (УАПЦ), обявена в началото на 20-те на 20 век.
-Украинска църква-Киевска патриаршия(УЦ-КП), отцепила се от УЦ-МП през 1992
С решението на Вселенския патриарх да се признаят двете непризнати църкви започна настоящия конфликт.
Решението, което Негово Всесветейшество взе е много спорно от доктринална гледна точка, тъй като нарушава множество църковни доктрини и потъпква голяма част от традицията на Църквата. Проблеми, които възникват след решението му са следните:
А) Нарушаване на принципа на поместността
Поместнотта е принцип, който е основополагащ за църковната администрация и управление. Още от създаването си Църквата е поместна, тоест независима от държавни, административни и прочие граници, които не са определени и одобрени от Църквата.
Според принципа на поместността в един град /на една територия не може да съществуват два диоцеза. Принципът съществува още от създаването на Църквата и препотвърждаван многократно, както на вселенски, така и на поместни събори. Още в апостолските правила са ясно очертани границите му, а на Вселенските събори е препотвърждаван многократно в една или друга форма. Този принцип е фундамент на църковните администрации и нарушаването му е меко казано потъпкване на основата на вярата.
С решението си да признае двете непризнати украински църкви Негово Всесветейшество Вартоломей I потъпква този изконен православен принцип, намесвайки се е диоцеза на Московската патриаршия. Естествено, това се оправдава от някои невежи люде с обяснението, че това ставало след отмяната на решението от 1686, но дори и тогава (приемайки абсурда с отмяната на подобни решения) решението може да има сила само за Лявобрежна и Дяснобрежна Украйна, което изключва Великорусия, Свободна Украйна и Новорусия, заемащи много голяма част от украинската територия. Акт за присъединяването им към „върната“ територия-няма.
Б) Признаване на три църкви
Втория абсурд в действията на Негово Всесветейшество е едновременното признаване на три църкви на една територия. С признаването си на УАПЦ и УЦ-КП той ги поставя наравно с УЦ-МП, която също е призната от Константинопол или поне не е отричана/изключвана от общение или обявявана за разколна. На практика за нея е обявено, че е автономна, изключвайки я от Московската патриаршия, но самата вече „автономна“ църква не е поканена да се присъедини към Вселенската патриаршия, а това поражда, така да се каже, абсурд, при който имаме църква, която не е автокефална, но не принадлежи към никоя от патриаршия (ако все пак приемем за валиден акта на отмяна на решението от 1686). Друг много интересен е въпросът с решението за признаване на обединената Украинска църква, която трябва да се създаде от УАПЦ и УЦ-ПК, за обединението на които към този момент няма никаква форма на решение от техните духовници(доколкото членовете и са такива според канона).
В) Отмяна на актове
Въпросът с отмяната на подобни актове е особено опасен. Създаването на подобен прецедент може да доведе до анулиране на всякакви минали решения на която и да е от патриаршиите и ще подкопае основите на отношенията между отделните патриаршии. Съчетано с опитите за издигане на Вселенската патриаршия до първа такава това може да доведе до подкопаване на основата на повечето патриаршии, голяма част от които особено млади (създадените през 19в. и 20в.).
Г) Нарушаване на традицията за признаване на автокефалност
Традицията на Църквата е оформила практика при признаването/отдаването на автокефалност, която се състои в своеобразна проверка на дадена автономна църква, която по време на автономията си трябва да докаже способността си да функционира като самостоятелна част от Църквата, показвайки способност да бъде достойна част от тялото Христово, което е особено важно с оглед на опасностите от ереси, отклонения от догмите и канона и други неправилни и неморални действия. В случая, не просто няма период на автономия, който да служи като доказателство, а напротив - имаме решение за създаване на църква преди наличието на автономия, защото двете църкви-УАПЦ и УЦ-КП- досега не са съществували като една и са много далеч от това да са се показали като способни да го правят.
Д) Опит за създаване на примат
Последен, но не и по значение е въпроса с опита на Негово Всесветейшество да се постави над другите патриарси, изисквайки за себе си правото да решава самостоятелно въпроси от вселенско значение. Той със сигурност притежава първенство сред православните църкви, но то е по чест, а не по власт и правомощия. Подобни папистки изпълнения са заплаха за фундаментите на православната вяра и не трябва да се насърчават по никакъв начин от другите патриаршии, защото освен вредни са и срещу догмите на Вярата.
Тези наклонности са особено очевидни при опита на Негово Всесветейшество да се меси в чужд диоцез, което, както отбелязах по-горе, макар и заобилколно (с отмяната на решението от 1686) прави „навлизайки“ в московския диоцез в Новорусия и Великорусия-тоест Южна и Югоизтона Украйна.
В крайна сметка трябва да се отбележи, че въпроса има и морална страна и не може да се отрече, че положението, което се е създало след Октомврийската революция и се е задълбочило след разпадането на СССР е приемливо, защото остава милиони вярващи извън Църквата, което е грешно от морална гледна точка. При наличие на подобни ситуации Църквата е длъжна да търси начин за разрешаването на проблемните им точки или поне смекчаването им. Не мисля, че Московската патриаршия го е правила с особено усърдие и това донякъде оправдава опита на Вселенския патриарх да реши проблема. Въпреки това, както отбелязах, начинът, по който го прави, е грешен и може само да застраши единството на Църквата, но не и да реши проблема, тъй като разрешаването му вече е частично обвързано с доктриналните въпроси, според които действията на Негово Всесветейшество могат да бъдат оспорени. С тази си грешка, умишлена или не, той не просто няма да помогне на украинските вярващи, оставени извън Църквата, а ще усложни спора многократно.