Това е Георги Вачев от Славяново, Плевенско, на 82 години. Пребит за 120 лева от ромски рецидивист с 21 присъди.
Георги Вачев е един от много с подобна съдба в малките населени места. Поради това той не е интересен на българската общественост.
Неговият случай не е от полза за никого.
Не е от полза за властимащите, които не могат да обяснят как и защо рецидивисти с двуцифрен брой присъди се разхождат на свобода.
Не е от полза за парламентарната опозиция, защото все пак горните са голяма част от избирателите им.
Не е от полза за извънпарламентарната опозиция, защото техните „ценности“ не им позволяват да видят, че малцинствата са способни да извършват престъпления.
Не е от полза за БХК, защото лошите този път не са етнически българи, а жертвата от маргинализирана групичка. Лошите не са футболните хулигани, няма „надигащ се фашизъм“. Но пък нищо чудно нападателят му да бъде избран за „човек на годината“ след време.
За него няма да се напишат доноси до западните медии.
Няма да се изказват европейските лидери, няма да се свикват посланици.
Няма да предрича апокалипсиса.
Няма да се говори за румънски модел.
Няма да има хаштагове в социалните мрежи.
За Георги Вачев няма да има протести.
Той няма да бъде символ.
Въпреки, че би трябвало да бъде. Символ на тоталното желание да някой да се заеме с битовата престъпност. Докато борбата с корупцията, показните акции срещу „чорбаджии“, политическите боричкания на жълтите павета за това, кой е по-голям борец срещу mafiqta изглеждат добре по телевизията с битовата престъпност не е така.
При нея трябва да се тегли черта в пясъка. Борбата с нея е тиха, без гръмки изказвания, без политически дивиденти. С реални реформи и промени, не с нов министър или с дебати колко главни прокурора да има.
И най-вече с изказване на реалната ситуация – която не е политически коректна. Половината от гореизброените ще е определят с някой измислен термин като „реч на омразата“.
А реалната ситуация е, че е безумие индивиди с 21 присъди да се разхождат свободни. И че престъпността има цвят.
Но най-вече, че ни чака много, много работа, докато си наредим правилно приоритетите.