Ако сте почитатели на „риалити“ форматите или необяснимо как знаете всички подробности от тях, вероятно сте чували най-важния съвет сред българските парвенюта – „Просто бъди себе си“.
Разбира се, от устата на плеймейтки, светски хроникьори и други български звезди и ВИП-ове, изразът отдавна е изгубил първоначалното си значение - да не бъдеш лицемер, което е видимо от плачевните резултати в тази насока. Спорно е и влагането на смисъл като цяло, но това е друга тема. Можем да обобщим това специфично състояние на духа под термина „синдром на кифлата“
Но защо над тази публикация стои снимката на вицепремиерът Валери Симеонов? Не, той в никакъв случай, не е от гореизброените категории, дори може да се яви като техен архивраг, след акциите му срещу тяхното обичайно местообитание.
За съжаление, той е взел твърде буквално „Просто бъди себе си“ с изразите:
„Тези уж болни деца“ и „кресливи жени“
Крайно опасно е да бъдеш себе си, ако „себе си“ е нещо нелицеприятно. Има някои територии в които не се отива, има някои линии, които не се преминават и има неща, които не се казват – дори да допуснем, че са истина, а не лично виждане.
По-принцип протестите в България са два вида – спонтанни и инициирани от политическа партия. Вторите са с численост между един (!) и сто човека. Първите, дори в последствие да се опитват да бъдат овладени от политически сили, обикновено са по-многобройни и продължителни. Нека заради няколкото политически опортюниста не забравяме, че тези майки, които са на улицата – поне оригиналната част от тях са хора. Хора, които са доведени до ръба на отчаянието, а не просто поредния бутиков, жълтопаветен протест за спасяване на планинските жаби по трасето Ком-Емине.
Нека да се върнем към същността на представителната демокрация – нейната най-обща функция, както се подразбира от името ѝ е да излъчи... представители на демоса (народа). Тук стигаме до второто огромно неразбиране с фатални последици – обикновено мъдрите народи избират не просто „човек от народа“, а най-добрите сред себе си, за да ги представляват.
Представители, които не са „просто себе си“, а се стремят да бъдат по-добрата версия на себе си.
Тези, които знаят, кога е по-добре да замълчат. Защото нещата, които не казваме, дори когато ги считаме за истина – от елементарна солидарност, правят възможно да живеем в общество, а не в джунгла.
Дори понякога да е лицемерно. А оставките – оставките на този или онзи са най-малкия проблем.