Вчера стана ясна, поредната регулация на ЕК, радушно въведена от нашите министерства, под наслов „Всеки овчар – с дневник“.
От създателите на важните и животоспасяващи регулации за формата на електрическите крушки, максималната мощност на прахосмукачките, както и някои далеч по-зловещи като Article 13, която отваря възможността за цензура на съдържанието в интернет дневници за хуманно отношение към животните.
Щеше да е смешно, ако не беше тъжно. Комичното звучене би отредило попадане в колонката „любопитно“ заедно с новините от последното реалити, например, но всъщност това е белег за далеч по-дълбоки проблеми.
Бюрокрацията е самоподдържащ се двигател – наред с някои важни функции, които изпълнява основната и дейност е свързана с генериране на регулации и правила с единствена роля да създават още бюрокрация.
Раздутата административна система на Европейския съюз създава впечатлението на хора, които нямат какво да вършат и заради това се занимават с глупости, симулирайки дейност. Представете си колко комисии, работни групи и делегации са били нужни за да се стигне до това невероятно полезно предложение.
Всички те са хора, на които ние плащаме заплатите. Единствените доволни в случая са служителите на държавните администрации. Българската държавна администрация е в подобно положение – една от най-раздутите в цивилизования свят, която едновременно е нереформирана от времето на онези 45 години и влизайки в нов надционален блок. Как да го кажем – накъдето европейската администрация е тръгнала, ние оттам се връщаме.
Докато европейския съюз дава вид, че се занимава с неща, които не само нямат никакво отношение към редовия гражданин, но дори активно му пречат той ще изглежда слаб и неефективен. Докато при огромни проблеми като бежанската криза, агресията на Русия в източна Украйна, дълговата криза на Гърция (и предстоящата в Италия), ЕС решава, че овчарите трябва да имат дневници за животните си, ЕС никога няма да се превърне в съюз към който хората се стремят или вярват.
Идеята за общ пазар, за обща европейска визия (и нация?) трябва да решава реалните и важни проблеми и да остави на регионалните правителства решенията за формата на краставиците.
Това е изборът, който ЕС трябва да направи преди да е твърдо късно да се спаси, всичко добро, което е постигнато. Защото, където някои ще кажат „реформа“, други вече искат разпад. А точката, след която няма връщане назад е твърде близо.