Изминаха повече от два дни от жестокото убийство на журналиста Виктория Маринова. Не завиждам ни най-малко на колегите журналисти от новинарските агенции, които трябваше да отразяват събитието и реакциите около него, тъй като те нямат избора и лукса да изчакат поне малко от уважение към близките, познатите и приятелите на жертвата.
Макар и вярно, че дежурните лица от парламентарната и непарламентарната опозиция изчакаха дори по-кратко, за да извлекат политически дивиденти, те далеч не бяха единствените (този път).
Истината е, че хората имат право да са гневни. Не защото убийството е извършено по-особено ужасяващ и жесток начин (а то е) и не защото е извършено срещу журналист и като такова е възможно да се третира като посегателство срещу свободата на словото.
А защото и двата варианта за евентуални мотиви са зловещи. Значителна част от опозицията побърза да свърже престъплението с първото и за съжаление последно издание на предаването на убитата журналистка – това разбира се винаги е логичен мотив, когато става въпрос за представител на медиите, макар и първите изнесени доказателства да не го потвърждават, към момента. Това разбира се би означавало огромно посегателство срещу свободата на словото и би замесило G.P. Group в огромен скандал, които би трябвало да унищожат всичко и всеки свързан с тях. Завинаги. На свой ред това би осветлило редица зависимости на политическата сцена.
Макар и зловещо и изключително показателно за редица проблеми в държавата – това всъщност е далеч по-малко ужасяващия вариант. Това би била студена, безкромпромисна, безчовечна и мутренска, но все пак някаква логика в хаоса в на насилието.
Какъв е другият вариант?
Другият вариант означава пълна абдикация на държавата от нейната най-основна, базисна и императивна функция – да защитава живота и здравето на своите граждани. Това е изискването и причината за обществото – отделният индивид да бъде предпазен от всички вътрешни и външни сили. Без него сме просто животни, единаци, в които оцеляват – чисто физически – само тези, които могат.
Често на злодеите – исторически фигури, серийни убийци се приписват дехуманизиращи елементи или ементи, които да ги направят по-различни от нас – психологическо разстройство, физическа деформация. Че нормален човек, не би бил способен на подобни действия. Това е начин да се справим с ужасяващата истина, че всъщност е възможно те да са абсолютно всеки един от хората, с които се разминавате по улицата. Че те са нашето огледало – точно както политиците, които избираме са огледалото на обществото ни.
Само мисълта за това е смразяваща, нали?
Именно заради това ни е нужно обществото с неговите институции – за да ни дава усещането за закрила и сигурност, без което със сигурност бихме „откачили“
Вариантът Виктория Маринова да е жертва на случаен изверг, който броди на свобода, безнаказан, без най-раздутия щат на вътрешните работи в Европа, да има поне най-малка представа или оперативен интерес (видимо до нула на брой арести за заподозрени към тази дата) е спирала към бездната. Бездната на хаоса, в който няма логика, няма причини, а само хищници и жертви.
Че това може да се случи на всеки един от нас или нашите близки, без никаква защита или смисъл. Далеч по-голямо доказателство за безсилието на институциите с нулево обществено доверие да изпълнят призванието си за което им се плаща - и то прещедро.
Това би казало далеч повече за обществото ни, държавата и цялостният ценностен разпад от всеки мафиотски мотив, свързан със злоупотреби и източване на еврофондове – за които така или иначе всички знаем, но държавата се оказва неспособна вече толкова години да се справи или да ги осветли.
Хората са гневни, защото се чувстват изоставени, сами и беззащитни – и това е далеч по-страшно от всеки един политически назначен бизнесмен.
Макар, че наистина всички ще бъдем съдени от най-висшата инстанция, която е възможна, ние сме длъжни да подредим дома си и страната си преди това, защото не можем просто да седим и да чакаме него. Заради това съществуват човешките закони – защото другото правосъдие, макар и неизбежно и крайно е твърде отдалечено във времето. За съжаление не за всички ни.
Помнете Виктория Маринова – не оставяйте да тя да бъде забравена, каквато и да се окаже истината накрая. Нека това не бъде поредната сензация и „чудо за три дни“
Хората имат право да са гневни – оставете им поне това.
Защото то остава единственият признак, че не сме примирени и не сме се отказали.
От себе си като народ и от вярата, че можем да се справим по-добре.
И от себе си като цивилизовано общество.