Медиите много обичат да ни плашат. Лошите новини дотолкова са станали норма, че добрите отиват някъде назад по емисиите или страниците.
Добрите новини са казионни. Това, че във Варна, например, се променя инфраструктурата не е важно и не е интересно. То някак се подразбира. От друга страна закъсненията на транспорта в морската столица са далеч по-важна новина. Защото е натоварена с негативизъм.
Нека се замислим - на всеки жител в голям град му се случва да закъснява или да попада в задръстване. Това е изнервящо и досадно. Но се преживява. Същото е като да слагат нови плочки в банята и да не можеш да се изкъпеш. От друга страна, инфраструктурните проекти са нещо, което не се случва всеки ден. И са от полза за всички.
Е, какво излиза тогава? Че закъснението и строежите сами по себе си са новини. Или не са. Въпрос на гледна точка, на редакторска политика. И нека да го кажем честно - понякога и на пристрастия.
Ако изберем да говорим за ремонтните дейности по булевард “Левски” във Варна, сигурно някои ще кажат, че лъскаме управленски имидж. Ако не го направим - ще сметнат, че си затваряме очите за хубавото.
И всичко това - заради странната ситуация, в която попаднахме в последните години. В случай, че не сте разбрали - ние вече живеем в диктатура. Държавата, животът ни - всичко се управлява от сутрешните блокове, новините, “разследванията” на “Господари на ефира”, нравоученията на Слави Трифонов и социалните мрежи.
Диктатурата определя законите. И докато спорим трябва ли да се евтаназират козичките на баба Дора - пропускаме как законите на телевизията и Facebook ни слагат вериги. Съдят ни и ни осъждат, без право на обжалване.
Хора се събират на протест рано сутрин, за да ги покажат по телевизията. След живата връзка протестът приключва, работещите отиват на работа, а пенсионерите отиват да гледат Гала.
След като късахме виртуални ризи за Пирин в социалните мрежи, сега масово подкрепяме Босия. Но малцина са тези, които идват с него пред Парламента.
Вечерта започва с новините. Малко убийства и кражби между салатата. А през уикенда - гонзо журналистика и коктейл от нравоучения и тежки заключения, които после ще издадем в книга. И за които ще получим лайкове. Отново там, в социалните мрежи.
Няма как иначе. Конкуренцията е жестока, особено в медиите. Няма ли рейтинг, няма ли лайкове - това е като Виктор Ангелов да ти изхвърли сготвеното в боклука след първата хапка.
В последните десетилетия развитието на технологиите предложи много възможности за всички. Но традиционните медии изгубиха доверието на хората. Към тях още подхождаме с инерция или за да сверим версиите. И накрая - пак псуваме някого пред екрана.
Случва се не само у нас, но и по света.
Вчера Месут Йозил обяви, че напуска националния отбор на Германия. Причината - отношението на футболната федерация, журналисти и фенове след снимката му с Ердоган. Да, Йозил е син на емигранти. Но през годините е дал много на националния отбор и бе един от играчите, донесли шампионска титла на Маншафта. И тогава корените му не бяха проблем.
Така, както години наред поведението на Харви Уайнстийн е било повод единствено за слухове. Днес движението #metoo се саморазправя с всеки популярен, който се е държал непристойно спрямо представител на другия пол. Или на своя, както е случаят с Кевин Спейси. Саморазправата е и за хора, за които има подозрения или просто са обект на нечии твърдения.
Наскоро “Дисни” уволни режисьора на един от новите си филми заради непристойни шеги отпреди… десетилетие.
И всичко това - без да говорим за тролове. Подмолните онлайн анонимници са напаст, с която социалните мрежи още не могат да се справят. А те също раздават присъди, организират акции, променят общественото мнение.
На фона на всичко това - у нас отново се връща радио “Свободна Европа”. Новите анализатори (тези, които обичат да говорят от екрана и да ги препечатат в няколко сайта) говорят, че това е оценка за липсата на медийна свобода. И пак започва да се прокрадва онази класация, в чието дъно сме били. А пред нас са държави, в които убиват журналисти. В същото време - малцина обърнаха внимание на списъка с журналисти, които подкрепиха декларацията на сдружение БОЕЦ, която доведе до връщането на станцията.
Ей така, от недоглеждане и вероятно в угода на общността в социалните мрежи, Румен Радев се ангажира преди година със спасяването на Радио България. Същото, което самият президент (с квота в Съвета за електронни медии) не може да си пусне, тъй като от години не съществува.
Събирачите на лайкове, кавалерите на общественото мнение и вкус забравиха да питат къде е Ани. Те не водят истински битки и дискусии в собствените си редакции. Те не вдигат стандартите, не помагат на колегите си (даже биха се сбили за гост) и не правят нищо, когато видят несправедливост. Защо ли? Защото, освен лайкове, искат да продължат да виждат заплатата си в дебитната карта. А когато я видят - продължават да бъдат стожери на българщината или да морализаторстват от екрана.
Ако направиш нещо и медиите не са го отразили - значи, не си направил нищо. Ако направиш нещо и не получиш достатъчно лайкове - по-добре да не си правил нищо. И внимавай във всичко - защото съдилището на социалните мрежи не прощава!
Преди имаше различни мнения и позиции. Сега има “наши” и “ваши”, “истина” или “лъжа”, “правилно” и “неправилно”. И нищо по средата.
Социалните мрежи и медийната разхайтеност дадоха трибуна на хора, които застават срещу системата, но всъщност не искат тя да се променя. Само така те ще имат кауза и ще успеят да изградят картонените си биографии. А когато го направят - ще станат част от съдниците.
Затова, съвсем в традициите на скандалните, черни новини, с които ни обстрелват, можем да заключим - денят на Страшния съд е дошъл! Не прилича на масов апокалипсис, но това не е от значение. Важното е, че всеки може да бъде посочен с пръст, а всяка теза да бъде оборена без аргументи.
Няма рационализъм, има емоция. Наши срещу ваши. Или ни обичат, или ни мразят. Няма средно положение. Но само от нас зависи дали Страшния съд ще продължи и ще оцелеем ли след него.