Безспорно днешната среща на върха ЕС - Западни Балкани е кулминацията на Българското председателство на Съвета на ЕС. И като минимум - най-важното (външно)политическо събитие за страната през тази година.
Събитието в столицата тепърва ще бъде обект на коментари, ще се преценяват плюсовете и минусите, желаното и постигнатото. Но още отсега можем да дадем няколко ясни отговора на въпроса “Какво се случи днес в София?”
На първо място - Бойко Борисов и правителството му, в частност - фигурите от ГЕРБ (тъй като ролята на Обединени патриоти в Председателството остана неясна) постигнаха най-значимия си политически успех. Събитието в София легитимира Борисов като лидер извън границите на страната. Това е безспорен венец на управлението на ГЕРБ и премиера - най-дългото в посткомунистическата история на страната.
Въпросът оттук нататък е как управляващите ще успеят да капитализират този успех. Теоретично насочването към външната политика е рисков ход, защото още има твърде много проблеми за решаване в страната. Затова говоренето на фигурите на ГЕРБ оттук нататък трябва да е в посока на това какво носят на обикновения българин позициите на Борисов в Европа.
Отговор втори - чрез срещата в столицата, България се позиционира в региона. Всеизвестно е, че Балканите са буре с барут, а ние влизаме в ролята на обединители. И не само - опитваме да помогнем на съседите си да станат част от голямото европейско семейство. Това е естествено развитие и на активната политика, която водим напоследък спрямо Македония. Премиерът Борисов успява да намери общ език с колегата си Заев, въпреки многото разделителни линии.
Защо е важно всичко това? Обясненията са няколко - влизането на част от държавите от Западните Балкани в ЕС ще прекрои политическата карта на континента и на принципно и политическо ниво може да помогне за преодоляване на различията между малките и големите държави. Трудно е, ще изисква много време, но не е невъзможно.
Освен това засилва и подобрява позициите на страната ни в региона. А това е важно след колебливата ни политика спрямо съседите в последните десетилетия.
Отговор трети (вътрешнополитически) - тези дни окончателно стана ясно, че ГЕРБ нямат алтернатива в управлението на страната. Това не е от десетките дитирамби към управляващите, а проста констатация.
Опозицията, в лицето на БСП/Корнелия Нинова/президента Радев на практика не са част от процесите в страната. Левицата в момента дори не е конструктивна опозиция - представителите й сочат проблеми, търсят скандали и противопоставяне, но не дават работещи решения. Парадоксалното е, че дори софийската десница (обединила се в пореден мъртвороден проект) опитва да предлага политики.
Корнелия Нинова се отметна от гласуването в ПЕС за Истанбулската конвенция и ако Борисов говори с Макрон за европейския пакет “Мобилност 1”, който може да остави без препитание редица шофьори, тя предлага ваучери за театър. С други думи - тези дни Борисов индиректно демонстрира колко голяма е ножицата в мащаба между него и Нинова. Посланието е към опонента, но и към народа.
Кулминационната среща на европейските лидери в София също поставя редица въпроси - ще продължи ли да се работи наистина по пътната карта, която се начерта у нас; какви са следващите цели на управляващите; по какъв начин Българското председателство ще окаже влияние в процесите на континента по-малко от година преди евроизборите…
Разбира се, времето ще отговори на всички тези въпроси. Но е факт, че срещата на върха е историческа. Това е успех, но и създава задължения. А именно те ще оформят представата за 17 май в историческите текстове след години…