Изказването на президента Румен Радев на съвместна пресконференция с македонския президент Георге Иванов в Скопие, че: „За българската страна е важно в бъдещото наименование на Република Македония да няма географски определители, които да може да бъдат интерпретирани като претенции към Република България“ съвсем логично предизвика гневни реакции както в Македония, така и в Гърция!
Определяният като „българофил“ бивш премиер на Македония Любчо Георгиевски заяви: „Този тип натиск е безпринципен, защото се случва двайсет и пет години след началото на спора, точно когато той наближава своето разрешение.“
Димос Верикиос - вицепрезидент на гръцката телевизия Алфа, в 15-минутен анализ обвини България в заговоp c Турция и други балкански държави, да провали преговорите за името с Македония.
Какво цели Радев с тази си непремерена изява?
Може би се надява да спечели симпатиите на най-примитивните български националисти, които не са надскочили времето на Тодор Живков (чиято стратегия не надхвърляше отбрана от югославския македонизъм и не смееше дори да помечтае за реализация на националния идеал, чрез изграждане на неразрушими връзки със свободна и независима Македония). Не смея да си помисля, че българският държавен глава изпълнява нечия поръчка и иска
да забави приемането на Македония в НАТО
Защото ако във фантазиите на руския външен министър Лавров, приемането на която и да е източноевропейска страна, включително Македония в Алианса, представлявало „най-сериозното предизвикателство за общата европейска стабилност и сигурност“, то всеки български политик би трябвало да е убеден в обратното. Незабавното приемане на Македония в НАТО съвпада изцяло с нашия национален интерес.
Каквито и да са били доводите му, с изказването си президентът Радев добави лъжичка катран в кацата с мед, появила се неочаквано след подписването на Договора за добросъседство и приятелство и след решението на Македонската православна църква да признае Българската православна църква за своя „Църква – майка“.
Без съмнение всички македонци, включително тези с българско самосъзнание ще се запитат: „Каква е българската политика спрямо нас?“
За съжаление от началото на 20 век България често е променяла позицията си по отношение на Македония и това обикновено е водило до катастрофи.
До 1908 година позицията на България е ясна. Македония трябва първо да получи автономия в рамките на Османската империя, за да се съхрани нейната териториална цялост. (Същото е важало за Одринско). Едва след това може да се мисли за обединение с Княжеството и за формална независимост от султана.
Само че след Младотурската революция става ясно, че този план няма да сработи. Великите сили, съседните държави, а и новите власти в Цариград няма да допуснат случилото се с Източна Румелия да се повтори. Българите разбират, че часовникът трака. Няма време. Ако Македония остане турска още едно десетилетие, може да има съдбата, която тогава сполетява арменците, или в най-добрия случай християнското население на Малоазийското крайбрежие.
Нужна е нова стратегия. България да обяви независимост и заедно с другите балкански страни – да прогони Османската империя от сърцето на Балканите. Но тази стратегия изисква жертва. Земите на запад от река Вардар трябва да бъдат изоставени на Сърбия и Гърция. Подобно решение се оказва невъзможно по две причини: 1. Голяма част от българския политически и културен елит произхожда от тези части на Македония. 2. По време на борбите в рамките на стратегията от преди 1908 година името „Македония“ е сакрализирано. Нейната подялба се възприема като върховно предателство, дори когато „компенсацията“ е присъединяването на градове като Одрин и Кавала, където има българи, но те са малцинство.
Целият коментар прочетете тук