За да бъдат разбрани те не е необходимо да се гмуркаш в дълбините на митологията. Достатъчен е един поглед към географските карти. Най-западните знаци на тях обозначават произлизащото от латински понятие „край на земята“, finisterra. Във Франция има цял департамент, носещ името Финистер (Département Finisterre), в Испания има място, наречено нос Финистере (Cabo de Finisterre), в британския Корнуол може да бъде намерено "Лендс Енд" (Land’s End).
Защо днес това е важно? Защото въпросът за границите на Европа е неразделно свързан с преговорите по Брекзит, а именно – за решението на Великобритания да напусне ЕС. Защото британското „не“ на Европейския съюз именно в социално зависимите райони може да бъде обяснено преди всичко с пресищане на Европа, само че пресищане, което по-скоро няма обективна обосновка, а е поради това, че се използва за нейните политически интереси от елитарната безотговорна върхушка. Политическа Европа без Великобритания трябва бързо да си изясни в какви териториални граници в качеството на общо жизнено пространство и пространство на влияние вижда себе си в бъдеще.
Ако на запад всичко винаги е било ясно, то на изток обозначаването на границите на Европа се оказва в мъглата на различни културни форми, исторически опит и различни политически настройки. Географски краят на Стария континент е по-лесно да бъде описан като определяне на културна бариера, която отделя Европа, но от какво, по-точно, я отделя? От Азия? Политическата визия се определяше от географската реалност, когато след разпадането на блоковете имаше много разговори за Европа, простираща се от Атлантика до Урал. Дори Русия прие това определение. Най-ясно то се прояви в речта на Владимир Путин пред Бундестага на 25 септември 2001 г., когато той каза: „Русия е приятелска европейска страна“. След това Путин неведнъж е упреквал Запада за това, че не е разбрал и не е приел предложението за сътрудничество, неприкрито прозвучало в тази реч. Критиката е обоснована, но и мълчанието на Европа и САЩ е обяснимо: Путин говори в Берлин две седмици след терористичните атаки на ислямистите, които обединяваме в термина „11 септември“, и които промениха света.
Повдиганите днес въпроси лежат на повърхността както географски, така и политически. Първото разширяване на изток на ЕС през 2004 г., когато в него влязоха осем държави, и последвалото го влизане на Румъния и България през 2007 г. беше най-голямото разширяване, на което ЕС някога се е осмелявал. До днес с него окончателно не са се справили. Естествено, имаше разширения и на югозапад, ефективни икономически програми за развитието на Испания, Португалия и Гърция, които, поне в случая с първите две страни, доведоха до огромен икономически тласък. Но привличането на балтийските държави и Словения – за разлика от Унгария, Полша и Словакия – абсолютно не доведе до въодушевление към европейските ценности в тези четири държави от Централна и Източна Европа. Европейският съюз досега не познаваше такъв вид модел на поведение: приемане на финансовите преимущества при едновременното с това отклоняване на демократичните и хуманитарни задължения. Този опит осезаемо охлади готовността на хората в пазещите традициите държави от ЕС да мислят върху повторно разширяване на съюза. Освен това и двете разширявания на изток бяха, използвайки изтъркания епитет, без алтернатива. Страхът от нахлуване на Русия в много от тези държави се оказа по-силен от всичко останало.
Само че този опит показва и това, че представата за това какво принадлежи към Европа и какво – не, решително се променя. Балканските държави могат сами да поставят пръти в колелата си по своя път към Европа. Що се отнася до Турция – повече от всякога. Но това е свързано на първо място с Ердоган и неговата фактическа диктатура. Човешките отношения, благодарение на имиграцията и германо-турските бракове, останаха незасегнати. Какво още? Армения, Украйна, Грузия, Беларус, самата Русия – в днешния ЕС? Това е невъобразимо. Но в съюзите на две скорости с различна степен на интеграция, и по-скоро като икономически блок, след десет години би било възможно. Какви са границите? Тръмп не е навсякъде. /БГНЕС
-----------
Герд Аппенцеллер, в. „Тагесшпигел“.