След цялата разразила се шумна дискусия относно провеждането на десетото издание на София Прайд и яростното замеряне от всички страни с аргументи в подкрепа и против, нямаше да остана вярна на себе си, ако бях премълчала какво мисля. През последната седмица осъществих поредица от интервюта с хора, които да ми разкажат повече за избора или предопределеността на това да харесваш лица от твоя пол. Направих го с ясното съзнание, че това мое решение ще предизвика далеч повече негативни, отколкото позитивни реакции. Видяното обаче, в определена степан надмина очакванията ми.
Прокламираната висока толерантност на българина достигаше до мен чрез коментари като „Не искаме децата ни да виждат болни и извратени хора“, „Това е неморално и греховно“, „Тези от Прайда заслужават един хубав бой“ „Никой не ги дискриминира, те сами се бутат между шамарите, налагайки гадната си хомосексуална позиция“ и какво ли още не в този дух. Всичко това бе маскирано зад лицемерното „Приемаме ги, нека правят каквото искат в къщите си, но само да не ни се натрапват и да не демонстрират.“
Противоречието в последното изречение е толкова очевадно, че не знам дали не е обида към интелекта на читателите да го обяснявам. Нежеланието да виждаш нещо по недвусмислен начин показва, че не го приемеш, защото актът на приемането е пряко свързан с това да отвориш сетивата си за другия и да го допуснеш до себе си, влизайки по този начин в диалог с него. Да поставиш група от хора едва ли не под домашен арест, за да не ти се налага да ги срещаш и да си обясняваш различията в света, е повече от нелепо. Според мен, въпросът за Прайда тук дори не е основният.
Истината е, че тези, които разсъждават, говорят и пишат по този начин нямат проблем само с гей парада, който се провежда веднъж в годината. Те биха реагирали точно толкова негативно през всички останали 364 дни в годината, в които видят двама мъже или две жени да се целуват на улицата, да се държат за ръце или да се прегръщат, защото това отново за тях би било демонстрация. Ако обаче на същата тази улица мислено заменим хомосексуалните двойки с хетеросексуални, грозното неморално поведение в повечето случаи се превръща в романтична проява.
Ужасът от това, че невръстните ни наследници могат да чуят нещо за Прайда или, не дай боже, да го видят, както и трудността, която ще представлява за нас те да не разберат за него, беше друго нещо, което ме изуми. Не съм майка и не знам дали някога ще бъда, но съм убедена, че ако стана такава, никога не бих се опитвала да крия от детето си слънцето с пръст. Първо, защото това е абсолютно безполезно и то рано или късно ще научи, че има различни възможности и второ, защото няма да съм го подготвила за тази среща с "другостта".
Вариантът пък, в който го уча да мрази и отхвърля отличаващите се от него, ми се струва преди всичко ужасно глупав. Живеем в 21 век, във време, в което нашето прекрасно бяло, синеоко и „нормално“ момче или момиче може да се окаже в един клас с ромчета, с бежанци от Сирия, с деца с увреждания, с деца на самотни майки, или пък с такива, отглеждани в хомосексуални семейства. Какво се случва тогава, ако сме го възпитали в духа на стереотипите? Примерите за това са много и мисля, че всеки се сеща за поне един такъв. Подигравки, обиди, насилие, жестокост, отхвърляне на този, който не е като мен. Слушала съм как притеснени майки пишат жалби до институции, че не е редно здравите им деца да бъдат заедно с такива, които имат увреждания.
Виждала съм как родители се гневят, ако в някое „българско училище“ започнат да приемат ромчета. Попадала съм в интернет дори на мнения, според които децата на бежанците едва ли не са създадени, за да убиват от малки. Най-лошото в стереотипите е, че негативизмът, който те създават, дори не е персонализиран. Ако аз познавам Хасан и не го харесвам заради собствените му недостатъци, дори ако го мразя заради това, то все пак е отношение към конкретната личност. Ако обаче никога не съм го срещала, но го ненавиждам само, защото знам, че е от ромски произход или, не дай боже, е ром хомосексуалист, тогава това няма нищо общо с него и съответно той няма как да промени мнението ми, защото то е към цялата общност.
Наясно съм, че се нуждаем от категории, защото в противен случай хаосът от възможности би ни побъркал и все пак, считам, че що се отнася до възприемането на другия до нас, би следвало поне да се опитваме да чупим тесните рамки на клишето. Знам, че това е трудно и страшно, защото съм го изпитала сама. Аз също имам своите десетки стереотипи, с които се боря всекидневно – към жените с перхидролено руси коси и силиконови гърди, към слушащите чалга, към пишещите на латиница, към скинарите, ММА бойците, дори в някаква степен още към ромите и хомосексуалните. Когато преди няколко години се запознах с една от най-близките ми приятелки, днес разбрах, че учи философия, тренира ММА и харесва момичета. Две от тези неща влизаха в графата „неприемливи“ за мен. Ако тогава бях останала вярна на изградения стереотип, щях да изгубя шанса да познавам един от най-интелигентните хора в живота си и часове наред да слушам за Кант, Хайдегер, Ницше, Фройд, Юнг, Фром и още толкова много.
Теорията за „нормалността“ и „ненормалността“ е измислена, за да ни създаде фалшивата сигурност, че ако отговаряме на определени 10 или 20 точки, влизаме в рамката и там сме защитени. Това насажда единствено омраза и разделение. Кой може еднозначно да прецени кое е нормалното и кое ненормалното? Не се ли опитва да направи точно това Хитлер през 30-те години на миналия век? Там ли трябва да се върнем – при чистата арийска раса? Нека тогава да гласуваме за точните показатели на „идеалния човек“ – какъв трябва да е цветът на кожата, на очите и косата му, големината на черепа, килограмите, етноса, изповядваната религия, половата принадлежност и сексуалността. Да си селектираме човечество и да изтребим всичко, което не влиза в калъпа. Не забравяйте обаче, че така завинаги ще се лишим от възможността за следващи Айнщайн, Достоевски, Кен Киси, Набоков, Фрида Кало, Дали, Силвия Плат, Джордж Майкъл, Елтън Джон, Стив Джобс, Нелсън Мандела и още стотици други, които по един или друг показател са стърчащи квадратчета в малката кръгла кутийка на нашата нормалност.
Тезата за противопоставянето на християнство - гей парад също ми е много неразбираема . Наслушах се на реплики от сорта, че щом твърдя, че съм християнка, трябва да съм против такива „неморални прояви“, а вероятно и против такива „болни“ индивиди. Може да ви се стори странно, но моят избор да вярвам в Христос се случи, когато бях на 6. Тогава майка ми започна да ми чете детската Библия, от която научих, че Божият син иска да обичаме ближния си, както себе си, да бъдем смирени и никога да не вдигаме камък, тъй като само безгрешният има право на това. Там не пишеше нищо за омраза към обратните, бежанците, ромите, феновете на Мадона, почитателите на „Хари Потър“ и т.н. Вероятно поради това, аз не се научих на тези неща. Явно просто са ми чели грешната Библия.
Не по-малко сложен за разрешаване се оказва и казусът, при който нашето „правилно“ възпитано отроче в духа на традиционните ценности, се появи пред врата с първото си гадже, което „за беда“ е от същия пол. Следват крясъци, вайкания, въпроси от сорта „Къде сбъркахме?“ и неуспешни опити за отричане в Държавен вестник. Докато обаче тази опция не разбие с ритник уж здравата врата на нашия дом, винаги можем да мислим за нея като за нещо, което се случва само на съседите и за което те са си виновни. Дотогава можем да вървим през света с широко затворени очи, да се правим, че гей парадът и всичко друго, което не познаваме и не разбираме не съществува, да го крием от децата си и да се вбесяваме шумно всеки път, щом някой се опита да повдигне клепачите ни.