Седемдесет години след края на Втората световна война оценките за нея продължават не да са обагрени, а силно просмукани с идеологии, емоции и екзалтации. И това е съвсем разбираемо. Невижданите по мащаби военни действия, изобретателността при жестокостите, броят на убитите, ранените и осакатените в космически размери, ужасите на преживяното от оцелелите – всичко това мобилизира човешките емоции, сгъстява омразата, отмъстителността, повишава градуса на идеологическото противопоставяне и ни отдалечава от скритите пружини на държавните интереси, волята за властване, геополитическия покер при отстояването на позиции с твърде съмнителни морални измерения. Това информира БГНЕС.
*
* *
Втората световна война е продължение на Първата световна война. Или по-скоро опит за заличаване на гигантската доза садистична отмъстителност, която победителите наляха в съдържанието на Версайската система от договори. В мирни условия народите на победените държави бяха обречени да изпитат повторно цялата гама от страдания, чийто край тържествено беше обявен в Париж през 1919 г. Нещо повече. Освен физическите изпитания, сега на тях им бе наложена морална деградация чрез принудителното разпокъсване на държавните им землища и денационализацията на хиляди и милиони техни сънародници.
Единствената грижа на победителите обаче неизменно беше как да съхранят Версайските граници в Европа. За постигането на тази цел те имаха отличен инструмент – създадената от тях структура – Обществото на народите със седалище в Женева. Тази международна организация вместо опора на справедливостта се превърна в люпилня на идеи за затвърдяване на злото: мъртвороденият Всеобщ международен договор за взаимни гаранции/1924/; конференцията в Локарно/1925/, измъдрила Рейнския гаранционен пакт; обречените на неуспех форуми, посветени на разоръжаването/1926-1927/; Пактът Бриан-Келлог /1928/ за изключване на войната като средство за решаване на междудържавните проблеми, както и проектът на Аристид Бриан за Паневропа /1930/ - Европейски федеративен съюз - преследваха една единствена егоистична цел: да бъде съхранено Версайското статукво.
Тази морална уродливост, естествено, роди своята противоположност със същата степен на уродливост – нацизма. Мюнхенското споразумение от 29 септември 1938 г. трябваше да отвлече вниманието на творците на Версай, които все още не осъзнаваха, че срещу тях се надига един непредвидим, некотролируем и въоръжен до зъби – отмъстител – Хитлер. Едва след подписването на Германо-съветския пакт на 23 август 1939 г. парализираната енергия на творците от Версай се посъживи и то в посока как да спасяват собствените си държави .
Тяхното истинско отрезвяване дойде с нахлуването на Райха в Полша на 1 септември 1939 г.
Съветската окупация на Западна Украйна и Западна Беларусия на 17 септември 1939 г., както и Съветско- финландската война /30 ноември 1939 -12 март 1940/, сложиха край на Мюнхенските им илюзии, но неизвестните пред света все още бяха твърде много.
Независимо от всичко, чертата беше теглена, Версайската система - силно разклатена. След двайсетгодишно прекъсване войната продължаваше, но при разменени роли на победените и победителите...
*
* *
Краят на Втората световна война слага край и на българската обединителна идея Тази идея, която от Берлинския конгрес /1878/ до 9 май 1945 г. под една или друга форма е основа, стимул, смисъл и съдържание на външната ни политика, става обект на обругаване и отричане. На пръв поглед България запазваше предвоенните си граници, плюс върнатата по мирен начин Южна Добруджа и това се дължеше главно на могъщото тогава съветско рамо. Да. Сталин предпази България от плана на Чърчил за отнемане на още територии в полза на Гърция, за непризнаването й като съвоюваща държава, за сключването на мирен договор с нея като сателит на Хитлерова Германия...
Каква беше цената на това „благодеяние”, обаче? България се превърна в държава без национална физиономия и воля. Тя стана инструмент на Москва за пропагандиране на болшевизма, просмукана от национален мазохизъм и нихилизъм.
Отечественофронтовското правителство, контролирано изцяло от Комунистическата партия, а чрез нея и от Москва, беше съставено от личности, чието идеологическо тесногръдие изключваше и най-елементарната форма на националнообоснован приоритет. В тяхното съзнание изискващата последователна приемственост и висока доза държавническа вещина национална обединителна идея беше сведена до наситеното с обиден негативизъм прозвище – великобългарски шовинизъм, а носителите и борците на тази идея – националисти и фашисти. Завзели властта в България, новите държавници побързаха да се саморазправят най-напред точно с тези великобългарски шовинисти, националисти и фашисти. Още на 11 септември 1944 г. в Беломорието се появяват министрите от Отечественофронтовското правителство Добри Терпешев и Димитър Нейков, заедно с бившия командир на Пловдивската въстаническа оперативна зона Иван Радев. Благодарение на тяхната ентусиазирана антифашистка дейност започва побратимяване между предадените в ръцете на комунистите части на Втори военен български корпус и отрядите на ЕЛАС – гръцките партизани. На 13 септември 1944 г. тези отряди влизат в Дедеагач, Драма и Кавала. Българските и гръцките комунисти предприемат жестоко преследване на нашите офицери, полицаи и чиновници, както и на местни българи, върнали се в собствените си домове и имоти, отнети им от гръцките власти през 20-те години. В организирания на 13 септемри 1944 г. митинг в Кавала, сред многобройните оратори е и Добри Терпешев, министър, член на ПБ на ЦК на БРП/к/. Неговата реч, наситена със зазубрена злободневна политическа фразеология налива обилно вода в мелницата на гръцките партизани: ”Българският народ – казва той - води борба против фашизма при същите и още по- лоши условия от тези на гръцкия народ и тази борба завърши с победа, благодарение на Съветската армия. Сега задачата на българското правителство в Беломорието е да предаде гражданската и военната власт на местното население..” /П.Щерев „Общи борби на българския и гръцкия народ срещу хитлерофашистката окупация”, София, 1966/
На 14 септември 1944 г. българската власт е смъкната във всички населени места на Беломорието...
Първи почувстваха тежко стоварения юмрук на съветските власти върху себе си преселените през 1943 г. в прародината българи от Таврия – Съветска Украйна. Току-що оземлени, придобили вече собствени имоти и отдали се на мирен труд, те не можаха да избегнат своята зла участ. На 20 март 1945 г. пълномощният представител на Съвета на народните комисари на СССР в България издава следното нареждане: ”... всички съветски граждани, включително и таврийските българи, приели или неприели българско поданство, оказали се в хода на настоящата война на територията на България, трябва да се явят незабавно, да се регистрират при упълномощения представител на Съвета на народните комисари на СССР по репатрирането за заминаването им в родината...” /Георги Журков, „Гласът на кръвта”, София, 2011, стр.60/
В същия труд, страница 57, е дадена и статистика за преселените от Таврия българи по околии:
а/ Добричка околия 74 семейства с 240 човека;
б/ Генералтошевска околия 60 семейства с 91 човека;
в/ Балчишка околия 67 семейства с 247 човека;
г/ Дуловска околия 166 семейства с558 човека;
д/ Тутраканска околия с 23 семейства с 92 човека.
Или общо 390 семейства с 1228 човека... Всички те са върнати, но не по домовете им, а изпратени в сибирските лагери или разселени по селата на азиатските републики.
Но геноцидът на българите в Македония се оказа най-трагичния момент, сътворен от новия следвоенен режим , производно на съветската методика за изобретяване на нови нации. Когато на 5 юни 1946 г. Сталин привиква в Москва тримата големи на БРП/к/ - Георги Димитров, Васил Коларов и Трайчо Костов, направо им заповядва: „Трябва да се даде културна автономия на Пиринска Македония в рамките на България...Че нямало развито още македонско съзнание у населението, това нищо не значи. И в Беларусия нямаше национално съзнание, когато я обявихме за съветска република. А сетне се оказа, че има беларуски народ...”/ „Архивите говорат,том 5, БКП, Коминтернът и Македонският въпрос- 1917-1946”, стр. 1269/
Тук има и една особеност.Теренът за македонизацията беше разчистен от Тито и Темпо по време на цялата война. Титовите партизани бяха инструктирани да действат като команди за бързо реагиране, смазващи безмилостно всеки носител, сред тях, на българско национално самосъзнание или идеята за автономна Македония. Така бяха създадени отряди от национални ренегати-фанатизирани македонисти, в чиито ръце беше поверена съдбата на новата федеративна единица в Югославия / Виж Темелко Нешков, „Раздяла няма.Македония срещу македонизма”, София 2014/.
Тук статистиката е убийствена. Над 1 200 000 денационализирани българи във Вардарска Македония, като мнозина от тях избити без съд или чрез скалъпени съдебни процесни и около 300 000 българи в Пиринска Македония, подложени на небивали унижения, в името на този идеолого-геополитически експеримент.
Третият удар върху българския народностен масив беше нанесен в Родопите. Ликвидирана беше като фашистка и великобългарска създадената в Смолян на 3 май 1937 г. Дружба „Родина” от интелигентни българомохамедани, осъзнали родовите и религиозните си корени. Според Стоян Михайлов („Възрожденският процес в България”, София 1992 г.) още на 29 декември 1944 г. ЦК на БКП организира съвещание по българомохамеданския въпрос. Доклад изнася Раденко Видински, в който родинското движение е заклеймено като фашистко и шовинистично. Следват нови и нови акции. Над 80 000 върнали се към прародителската си вяра и народност българо-мохамедани са принудени да сложат отново фесове , да влязат в джамиите, а ръководителите и активистите на организацията са избити или разселени.
И всичко това става след края на Втората световна война, озаконено с подялбата на сферите на влияние на Балканите между Сталин и Чърчил на 9 октомври 1944 г. в Москва.
Демокрацията и болшевизма си подадоха ръце, в името на интересите, разбира се!
*
* *
Въпросът дали България трябва да чества 9 май като Ден на Европа или Ден на победата силно сгъстява емоционално-идеологическата мъгла, плътно обгърнала сърцевината на проблема.
Прозрението на Цар Борис Трети, че участта на малките държави в голяма степен зависи от геополитическите залагания на големите играчи има сериозни основания. Малките държави са длъжни да следят внимателно ходовете на великите сили и техните сателити, за да предотвратяват или намаляват поне негативните последици за себе си. Това невинаги води до постигане на преследваната цел, но е задължително да се прави.
Въпреки всичко.
...........................................
Иван Николов е журналист, публицист и издател. Той е главен редактор на списание “България-Македония” и директор на издателство „Свети Климент Охридски“. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, автор на многобройни статии и книги по темата.