Има съдби на хора, които звучат толкова невероятно, че разказани в книга или филм биха предизвикали снизходителна въздишка у читателя или зрителя, последвана от думите „В живота такива неща не се случват.“ Опровержение на това твърдение, е историята на Мария Пейчева. На 15 август тази година, тя ще навърши 80. Преди това обаче, в края на април, ще се дипломира като психотерапевт.
Пътят и започва от родния Добрич, където завършва техническия техникум. През далечната 1971-ва решава я приемат да учи педагогика в университета, а няколко години по-късно, когато откриват специалност „психология“, записва и нея. Завършва ги и дори придобива докторска степен от катедра „Педагогика“. Разказва ни как след това става управител на кабинет по професионално ориентиране на ученици във втория в страната подобен център. През 1992 година се пенсионира, но вместо да се оттегли да гледа внуците си, „баба Мария“, както сама шеговито се нарича, избира да продължи да трупа знания и умения. Няколко години преподава психология в открития по онова време филиал на Славянския университет в Добрич. След закриването му, тя, заедно със съпруга си и двете си дъщери, се преместват в София. Тук Мария решава да се разрови в интернет, където открива, че има такова нещо като Дружество на психолозите в България. Пише им и моли да я приемат. Молбата и е одобрена и тя започва да посещава различни техни обучения, с цел да се усъвършенства. Това обаче не й е достатъчно и затова записва и психотерапия, обучението на която продължава 4 години. И ако мислите, че това е всичко и че „баба Мария“ е просто теоретик, сега е моментът да Ви кажа, че грешите. Учейки, тя и практикува наученото. Избира да се занимава с геронтология, за да помага на хората на нейната възраст да извървят по-безболезнено пътя, по който ги води старостта. От понеделник до сряда всяка седмица, тя отделя по няколко часа дневно, за да се среща и говори с връстниците си за проблемите им. Прави го, без да получава за това и стотинка. Нещо повече, казва, че никога не и помисляла да иска пари за дейността си, защото за нея би било кощунство да взема от скромните им пенсии.
„Може би, защото аз съм тяхна връстница най-добре ги разбирам. Влизам през погледа им и виждам у тях мъничкото дете - как то расте и тръгва на училище, точно както съм била и аз. После срещам там 20-годишната девойка или младеж. Виждам лутанията им накъде да тръгнат и извървения път. В мен те са и 20-годишните, и 40 и 60 и 70-годишните хора" - споделя Мария.
Очите й се пълнят със сълзи, разказвайки за работата си в лечебното заведение за възрастни:
„Тези хора се радват само когато ме видят, защото знаят, че ще им подържа за малко ръката, че ще се посмея с тях и ще се върнем заедно в миналото им. Това за мен се равнява на 10 клиенти, които бих имала, ако работех в кабинет като психотерапевт. Не се нуждаят от нищо повече от едно просто ръкостискане.“
На въпроса ми не я ли потиска всичко това и не буди ли у нея страх, отвръща:
„Ние вече не се страхуваме. Готови сме да посрещнем всичко. Особено нещата, които не можем да променим. Приемаме ги, защото това е единственият начин да продължим. Грехота е да кажа, че изпитвам удоволствие от работата си в хосписа, но усещам удовлетворение. Да накарам една жена на 88 години да си спомни името на съпруга си за мен е празник. Празник е, че тя ми го повтаря няколко пъти. Същото е и с дните от седмицата. Всеки ден, тръгвайки си оттам ги питам кой ден сме и съм страшно щастлива, когато след доста мислене назоват правилния.“
И сякаш, за да засили до краен предел недоумението ни от това откъде жена на 80 години има силите да се занимава с толкова неща накуп, Мария някак между другото споменава, че пише книги и има дори две издадени. Едната за деца - „Бабини стихчета за теб“, а другата за хората на нейната възраст - „Подай ръка“.
„Абсолютно нищо не продавам, всичко подарявам“ - бърза да уточни през смях.
А на питането ми какво й предстои след дипломирането и не е ли време да си почине, тя е категорична: „Аз нямам време за почивка.“ Предстоят нови обучения, преквалификации и планове за доброволческа работа, освен в хосписа и в други домове за възрастни хора. И така до края, защото най-добрата терапия срещу депресията и отчаянието, според баба Мария, се състои в това да помагаш на другите.