Предлагам Европейския съюз да бъде заменен от „Европа“. "Този проект ще включи 6-те страни основателки на съюза през 1957 г. Франция, Германия, Италия, Бенелюкс плюс Испания, Португалия и Австрия", коментира Валери Жискар Д'Естен. Това информира БГНЕС.
Те ще унифицират своята икономика, но ще запазят националната си политика в сферата на образованието, здравеопазването и културата.
Как се роди Европейският икономически съюз след Втората световна война?
По това време се стремяхме към две неща: възстановяването на мира и постепенното превръщане на Европа в световна държава, както в икономическо, така и в политическо отношение, издигането й до нивото на САЩ и СССР. И в двете измерения – икономическо и политическо. В своята прочута реч от 9 май 1950 г. Робер Шуман /френският външен министър, който предложи на 9 май идеята за създаване на Европейската общност за въглища и стомана, от която след това израснаха Европейската икономическа общност превърнала се през 1992 г. в Европейски съюз/, заяви, че създаването на европейска федерация трябва да бъде организирано политически.
По време на моя мандат като президент /1974-1981 г./ бях напълно убеден, че ние бързо ще осъществим мечтата за икономическа и политическа федерация Европа. На мен провървя, че начело на Германия беше моят колега Хелмут Шмид, с когото се разбирахме прекрасно. Нашите кариери стартираха почти паралелно с разлика от три дни през 1974, аз напуснах Елисейския дворец през 1981, а той канцлерството – 1982. Аз бях републиканец, той – социалдемократ. Това е още едно доказателство, че ние можем да си сътрудничим прекрасно, бидейки реалисти и като действаме разумно. Ние никога не бяхме идеологически антагонисти. Ние решихме, че Франция и Германия няма да излизат с противоречащи си изказвания. Преди Европейските съвети се срещахме често в Хамбург, където той имаше дом в скромен жилищен квартал. На чашка бира ние обсъждахме общите позиции, които след това предлагахме на всеобщо разглеждане. Ние имахме еднакви представи за Европа, състояща се от девет страни-членки, шестте страни-основателки плюс Великобритания, Дания и Ирландия. Сега сме 28: Европа престана да бъде управляема и никой не я управлява.
Защо днес гражданите не харесват Европа?
До разпадането на Съветския съюз Европа беше доста еднородна и можеше да взима общи решения. Но през 1990 г. Европа се разцепи и от тогава вече съществуват два Европи. Журналистите и общественото мнение до ден-днешен не са се научили да ги различават. Журналистите наричат Европа както еврозоната, т.е. Европа на страните-основателки, която намери своето отражение в Маастрихтското споразумение от 1992, така и Европа на 28-те страни, т.е. Европа на Голямата експанзия сред 2000 г. В нея влизат страните, съществуващи в комунистическия свят, т.е. бедни страни със значителни потребности. Преговорите с тях не бяха проведени коректно, тъй като не се подчертаваше, че Европа е и политически проект. Ние позволихме те да се задоволят само със стремежа към получаването на икономически предимства.
Източноевропейските страни, ЕС и Русия
Една от причините, поради които предложиха на източноевропейските страни да влязат бързо в ЕС, бе да бъдат извадени от руската сфера на влияние. Но това можеше да стане постепенно. Страните от Източна Европа се стремят към обединение с Европа, това са европейски страни, но ако на страните, които станаха първи членове на ЕС, им бяха необходими 30 години, за да стигнат до икономически съюз с политически претенции, то останалите държави по никакъв начин не можеха да направят това за две години. Те трябваше да останат независими най-малко 15 години, за да разработят собствени организации, да създадат нови представителни структури и синдикати, напълно да излязат от комунистическия режим преди да влязат в ЕС. Бързото разширяване на ЕС беше политическа грешка по това време.
Ролята на Проди
Романо Проди беше забележителен, много топъл човек, но се съгласи с разширяването на Европа, без да предприеме никакви реформи. Това беше историческа грешка, която е в основата на нашите беди. Гражданите от историческото европейско ядро се разтвориха в разнородната маса. Функционирането на системата беше разчетено за шест държави и фактически не претърпя промени с разширяването. Когато ние основавахме Европа, смятахме, че ще бъдем 9, но не повече. Ние разчитахме на испанците, португалците, гърците, вероятно на Австрия, която то това време беше в сложно положение, неуверено се колебаеше между Изтока и Запада. Тази Европа наистина беше жизнеспособна. Тя трябваше да има 10-11 комисари, 600 депутата. А ние имаме 28 комисари.
Защо сгрешихме?
Заради политическата слабост. САЩ и британците настояваха на прекалено бързо и безотговорно разширяване, те дълго време дори настояваха за членството на Турция в Евросъюза – напълно нереалистично предложение заради съществуващите проблеми с идентичността. Маргарет Тачър дори заяви, че разширяването на Европа ще приключи през 2000 г. Те искаха да отслабят Европа, тя да остане зона за свободна търговия, без да се превръща в икономическа и политическа сила. Така ние започнахме разширяването, за което сами не бяхме готови, без да е извършена дълбока реформа на държавните учреждения от нито едно правителство. Ние получихме гигантски парламент, излишно количество комисари, цели 28, докато Жак Делор, последният достоен председател на Еврокомисията /от 1985 до 1995 г./, повтаряше, че техният брой не трябва да надхвърля 12. Договорът от Ница /2001 г./ беше най-лошият договор, който някога е подписван, защото предвиждаше голямо разширяване без никакви реформи.
Еврото
Страните, подписали Маастрихското споразумение, с което бе създадено еврото, казваха /и германците включително/, че но можем да имаме единна валута без обща икономическа политика. Вместо това, като се започне от 1997 г. ние действахме в много различни политически направления. Страни с тенденция към девалвация, например Франция и Италия, продължиха да харчат така, сякаш можеха да анулират разходите чрез девалвацията. Това беше голяма грешка и тя имаше сериозни негативни последици. Италианската икономика произвежда прекрасни стоки в малки и средни компании. Аз се обличам в Италия до ден-днешен. Но тя е свикнала на всеки десет години да девалвира валутата си, за да върне цените на международното ниво. С еврото тази възможност беше изчерпана.
Италианците и французите трябваше да адаптират своята икономическа политика към новата реалност, а в действителност направиха точно обратното. Ние позволихме на Гърция, Италия, Испания, Португалия прекалено дълбоко да влязат в дългове. И ние успяхме да направим това, защото лихвите бяха аномално ниски. Днес САЩ вдигат лихвите, а ние ще бъдем принудени да следваме техния пример. В резултат на това страните с най-голям дълг ще трябва да плащат най-много.
Защо бе въведена единната валута?
По времето на моя 7-годишен мандат като президент Европа преживя големи валутни сътресения. Някои държави бяха принудени да осъществят девалвация, други – ревалвация. Ако не бяхме предприели никакви действия, общият пазар, съществуващ към този момент, щеше да се разпадне. През 80-те години, ние с Хелмут създадохме Комитет за разработването на валутния съюз. Достигнахме до извода, че е необходима единна валута, определяйки условията за нейното функциониране. От самото начало бе ясно, че за функционирането на еврото е необходима обща икономическа политика. По тази причина бяха приети строгите условия на Пакта за стабилност по отношение на дефицита и дълга, които бяха ратифицирани от всички. По-късно, обаче, пактът се прилагаше лошо, тъй като страните, свикнали с девалвациите, че при надеждна валута тях ни ги чакат никакви рискове и провеждаха експанзивна финансова политика. За съжаление, именно това се случи в Италия, велика страна-основателка, която се впусна в лесни харчения.
Мъртва ли е Европа?
В реалността съществуват две Европи: едната се състои от 28 страни, това е прекалено бюрократизирана зона за свободна търговия, и другата – еврозоната, стремяща се към икономическа интеграция на Европа, за да стане световна държава. Това са два различни проекта. Европа, състояща се от 28 страни, винаги е била технически проект на Големия пазар, на нея й предстои да премине през следващите европейски избори и да изтърпи гнева на населението. Тя е много уязвима и е в опасност. Другата Европа, еврозоната, точно обратното трябва да продължи проекта на голямата интеграция, започвайки с Маастрихт, последното правилно споразумение, стремейки се в перспектива към световно ниво, като през това време светът премина през дълбоки промени. Тя няма избор. Преди 20 години Франция, Германия и Италия бяха икономически държави от първия ешелон. Сега те падат все по-надолу в световните класации. Ние трябва да се обединим, за да станем отново световна икономическа сила, способна да издържи конкуренцията на Китай и САЩ. Ако не направим това, икономиката ще се развива в другите страни. Днес ние оглавяваме световния внос, но трябва да помним, че този внос се достига за сметка на националния трудов пазар.
Решение за еврозоната
Необходима ни е френско-германска инициатива, която трябва да се реализира от бъдещия френски президент в споразумение с Германия. Нито Франция, нито Германия не могат самостоятелно да водят европейския проект: първата е прекалено слаба, втората – прекалено силна. Моята идея за интеграция се нарича „Европа“, за да не я бъркаме д Европейския съюз. Това е споразумение между 6 държави, принадлежащи към основополагащото за ЕС ядро от 1957 г. /Франция, Германия, Италия, Белгия, Холандия и Люксембург/, а също така Испания, Португалия и Австрия. Членовете на „Европа“ ще унифицират своята икономическа система: бюджет, данъци и дългове. При това те ще запазят своята национална политика в сфери като културата, образованието, здравеопазването, правото. Смятам, че германците ще се съгласят с тези предложения, а на французите ще им се наложи да чакат резултатите от бъдещите президентски избори. Но аз съм оптимист: освен Националния фронт и крайно левите, всички останали кандидати издигат проевропейска програма.
Останалите страни от еврозоната ще продължат да водят своя политика. Не е нужно да се отказват от еврото, но те няма да участват в интеграцията.
Какво да правим с Гърция
Гърция има жизненоважно културно значение за Европа. Чета книгата за Хектор, която е написана на члена на френската Академия и специалист по Антична Гърция Жаклин дьо Ромийи: благодарение на нея разбираш колко много ние европейците се вдъхновяваме от историята на Средиземноморието от този период. В миналото съм бил в Равена, столица на Късната Римска империя, това е чудесен град. Не можем да говорим за Европа без Италия и Гърция. Но последната има огромни проблеми с дълговете, усложняващи се заради малките мащаби на нейната икономика.
В какви срокове може да се построи Европа
Трябва да започнем с въвеждането на ред в данък общ доход, труда и собствеността. Ще са необходими 10 години, но можем да започнем съвсем скоро. Само след това можем да обединим дълга. Днешното евро не работи, защото от една страна гърците, а от друга – италианците са влезли в дългове. С обединението на дълга този проблем повече няма да съществува. Третата стъпка ще бъде стартирането на механизма за финансова солидарност на най-слабите страни от еврозоната, ще я наречем „Европа две“, за такива като Гърция.
Създаването на другата Европа започва с икономиката
Необходимо е да се започне именно от икономиката, защото при отсъствието на обща икономика не трябва да има обща отбрана или приличащи си образователни програми. Обаче е ясно, че икономиката не се явява единствената цел на Европа. Необходимо е колкото е възможно по-скоро да се обединят отбраната и сигурността. Само че не бива твърде много да се диктува на общественото мнение. Гражданите могат да възприемат наведнъж едва по две-три неща. Според мен те могат да разберат, че европейските държави днес са твърде малки, за да се съпротивляват на конкуренцията от страна на Китай и САЩ: достатъчно е да им бъде обяснен този проблем и да се покаже, че през последните две години безработицата нарасна повече от два пъти. Само че даже и добрите политици не искат да разберат това. В дадения момент те не се концентрират върху обсъждането на големи рискове. Във всеки случай аз смятам, че европейските държави трябва да разработят два-три съвместни проекта. Когато бях президент, работехме в космическия сектор, развивайки, между впрочем, ракетата "Ариана". Възможно е сега да сме длъжни да заложим на медицината или информатиката.
"Европа" последният шанс за Европа ли е?
Европа в сегашния си вид, ако тя не приеме моите предложения, ще се сблъска с огромни проблеми. Решението трябва да се вземе възможно най-бързо.
Моят спомен за ратификацията на Римския договор
В парламента имаше сериозни дебати, на които аз, за първи път в политическия ми живот, взех думата. В резултат ратифицирахме споразумението с резултат от 3/5 "за", 2/5 "против", като вторите бяха или комунисти, или голисти. Правителството беше представено от Морис Фор, той беше вторият подписващ споразумението от името на Франция, талантлив човек. Той завърши речта си с цитат от "Магистър на Ордена на Сантяго", френски спектакъл по пиесата на Анри де Монтарлан, което произведе голяма впечатление от страна на всички парламентаристи: "Ако се окажете на прага на нова ера, ще се осмелите ли да влезете?".
Това е стар въпрос. Но и на 60-я рожден ден на европейския проект той остава удивително актуален.
60 г. след Римския договор Федерика Бианки от "Л'Еспресо" разговаря с един от основателите на Европа Валери Жискар Д'Естен. БГНЕС цитира интервюто с него по ИноСми inosmi.ru/politic/20170323/238938077.html
Картина, нарисувана преди няколко столетия, на която са изобразени заедно кралете Людовик XIII и XVI. Няколко стръмни стъпала, огромни извити бивни на африкански слон в рамка с Купдон от сив камък. Зад витража се вижда италианско дворче. От самото влизане в този дом в престижния 16-ти квартал на Париж се разбира, че тук живее историята на Европа. И човекът, който подрежда нещата в нея.
Със своите 92 г. Валери Жискар Д'Естен, избран през 2003 г. в престижната френска Академия, е не само един от най-възрастните живи президенти на Франция, но също така и един от не многото останали политици, ратифицирали през 1957 г. Римския договор, основополагащият документ на Европейската икономическа общност, което предшестваше формирането на Европейския съюз. На Европа той посвети години активна политическа работа: през 2001 г. получи златния медал на Европейската фондация "Жан Моне", следващата година - наградата Карл Велики, а през 2006 г. заедно с бившия канцлер на Германия Хелмут Шмит - наградата де Гол-Аденауер в Берлин.
На 25 март 2017 г. се навършват 60 г. от деня, в който към понятието "Европа", което до този момент служи само като географско наименование, или, още по-лошо, като постоянен плацдарм за сражения, успяхме да присъединим и думата "общност". Оставяйки назад кървавото минало, именно в тази година французи, немци, италианци започнаха съвместен път към общото мирно и благополучно бъдеще. Този път, както се предполагало, изхождайки от съображенията на следвоенното време, се изразяваше в доброволно постепенно обединяване на икономическите, политическите и обществените организации.
Роден през 1926 г. в германския гр. Кобленц в семейството на финансов инспектор на френската администрация, която по това време управлявала Рейнската област, Жискар Д'Естен или ВЖЕ, както го наричат французите, на малко повече от 30 г., взима думата в парламента, когато сред републиканците се обсъжда Римския договор. Той помолил колегите си да проявят тази страст, каквато те са изпитвали към договора и към определянето на общата икономическа политика, благодарение на което ще стане възможно съществуването на европейския пазар. Той беше на 48 г., когато стана президент на Френската република и ускори осъществяването на европейския проект заедно с Шмит, споделящ неговите възгледи за Европа. Все пак да припомним, че нашата Европа от самото начало на своята поява на света и от първите си бебешки викове е преди всичко резултат от споразумение между немските и френските политици.
Неслучайно именно Жискар Д'Естен и Шмит, чиито политически кариери съвпадат като време, създадоха през 1974 г. Европейския съвет, т.е. формална и регулярна среща на тримата държавни глави на европейски държави. "Най-важното решение в Римския договор", както ще го нарече няколко години по-късно починалия Жан Моне, бащата на Европа. Те през 1976 г. взеха решение за избори с всеобщо гласуване в Европейския парламент (първите избори са се провели през 1979 г.), а през 1979 г. - стартираха проекта за екюто, предшественик на съвременното евро. Това е била първата крачка към валутно единство.
През 2001 г. по идея на канцлера Герхард Шрьодер Европейският съвет помоли Жискар Д'Естен да оглави Европейската конвенция. Целта беше да се разработи проект на конституцията на Европейския съюз и да го подреди така, че да може да работи дори и свръхголяма версия. Отначало французите, после и холандците се отказаха да приемат документа на референдума. Това беше първата голяма спънка в процеса на интеграция. През последните 12 г. този път стана толкова трънлив, че съществува опасност той да бъде прекъснат окончателно под влиянието на икономическия неопротекционизъм и новата реторика на национализма и идентичността. Това ще погребе европейския проект, възникнал върху руините на държави, преживели две световни войни.