Всяка година на 21-ви март светът отбелязва Денят на поезията. Решението за това се взема по време на 30-та сесия на Генералната конференция на ЮНЕСКО през 1999 г. За да го отбележим подобаващо, специално за читателите на сайта Topnovini.bg поетесата Лора Динкова - автор на няколко самостоятелни стихосбирки, се съгласи да сподели своите мисли за мереното слово и мястото му в живота ни.
Лора, ти си внучка на известия, от близкото ни минало поет Иван Динков. Предполагам че поезията в семейството ти е била на особена почит. Спомняш ли си първия си досег с нея? Първото стихотворение, което прочете?
- Замислих се върху възпитаването на децата в четене. Четенето - тази така необходима практика за възпитаване на ум, не винаги зависи от семейната среда. Нямам спомен някой някога да ми е казвал да захвана някоя книга. Оттук и изводът, че четенето, (както и писането) е самотно занимание. Първият ми досег с поезията най-вероятно са били ,,родолюбивите'' стихотворения, поместени в задължителната програма за първи клас: ,,Стани, стани юнак балкански'' и пр. Както знаем, нито юнаци има, нито пък стават, но това е друга тема.
Предава ли се по родов път любовта към мерената реч или тя е избор, който всеки прави сам? Чувстваш ли се като човек, който я е избрал или това беше предопределеност?
- Повечето пишещи споделят, че едва ли не от двегодишна възраст са започнали да стихоплетстват. Това е несериозно. Първото си зряло стихотворение написах преди шест години по време на магистърския курс по литература и кино в Университета. Благодарна съм на проф. Боян Биолчев, който нарече няколкото думи, подредени една под друга, поезия. Няма как да скрия изненадата си тогава. В тази връзка, не мога да обвържа любовта към мерената реч нито с личен избор, нито с родово препредаване. Разбира се, много би ми се искало ,,наследствените в мен поети“ (цитат от едно мое стихотворение) да бъдат като слушалката на Бог и понякога да ми нашепват тайния код на вековете. По-скоро поезията е космичен проблясък в точното време.
Като представител на т.нар. „младо поколение“ поети, как изглежда, според теб съвременната ни поезия? Кои са нещата, от които днешните пишещи в мерена реч се вълнуват?
- Съвременната ни поезия много напомня на онази, която сега наричат ,,остаряла''. В поезията подобни категории са определения единствено за маскиране на личната незрялост. Неслучайно се формират групи на стадния принцип, защото, знаем добре, когато си част от група, е много по-лесно и примамливо за мнозина от ,,младите''. Така хоровото споделяне е в синхрон. Не се притеснявам за съвременната ни литература и в частност поезия. Ситото на времето тепърва ще отсява кой къде ще се ,,положи'' в литературните полета.
Има едно стихотворение на Валери Петров „Японски Филм“, в което се разисква въпросът дали човекът трябва да се изкачи до височината на изкуството или то трябва да слезе до него. В този вечен спор, в който сякаш пишещите и изобщо хората на изкуството се делят на „профани“ и „сноби“, коя е позицията, която ти заемаш и повече елитарна или комерсиална е днешната поезия?
- Дарбата не зависи от стълби. Позицията ми е призив към човека за познание, което се съгражда от одухотвореност и хуманна нагласа към света. Светът е комерсиален, високото изкуство не превежда понятия като ,,комерсиален'' и ,,елитарен''.
В прозаичния свят, в който живеем, има ли все още място за поезия и важно ли е да продължава да съществува?
- В света няма място за поезия, но тя винаги е била част от духовните хоризонти на човека. Именно като хоризонт, като необят, тя няма как да не бъде една от най-фините честоти на различния ум.
Какви хора четат поезия?
- Хората, които четат поезия (макар и да не съм правила проучване), са обдарени с особена чувствителност към словото.
Ако трябва да определиш какво е поезията за теб с една дума, коя би била тя?
- Любов!
Какво би пожелала на себе си и на всички, които я обичат и са свързани с нея по един или друг начин?
- Пожелавам на всеки да не оставя способността си да мечтае. Тя не е късен наивитет, а ранна надежда за света.
Иван Динков за Лора Динкова
не се събуждай с мисъл за поетите
от думите с поезия щебъдеш
вечно неразбрана
написа го признавам вместо мене
ще бъда смърт и с нея ще
разговаряме във друго време
това им казваше на всички живи
че всеки ум си има личен
череп и в бялото поезията е най
човечназащото не достига до света ни
а аз дори не отговарях
какво роднинство има групата
излязла с пилците да тича
по детската ми улица в отвъдното
да учи на летене хората.